МАЙКА …. ИЛИ НЕ?!?

Изкуственото прекъсване на бременността винаги е било оспорвана и коментирана тема. Заклеймявано от църквата, отричано от някои правителства и закони и предизвикващо споровe в лекарското съсловие навсякъде по света. И някъде между всички тези полемики остава на заден план самото преживяване и онзи, който е подложен на него. Жената и това нейно решение, както и последиците от него върху психическото и емоционалното й състояние не са приоритет нито на църквата, нито на правителствата, нито дори на лекарите. Тя остава сама с решението си и с последиците от него, които често са за цял живот. И тук нямам предвид неблагоприятните медицински прогнози, ако по време на аборта възникнат усложнения. Имам предвид усещанията, мислите и чувствата – пораженията, които това решение оказва върху жената завинаги. Онези едва забележими пукнатини в емоциите й, които остават за цял живот. Белезите, които остават в душата й и които тя не смее да изложи на показ и пред най-близкия си човек.

За повечето от мъжете онова, което ще кажем тук ще остане неразбрано. Може би за някои жени също. За някои хора аборта е просто медицинска процедура, като операцията на апендицит например. Как обаче го преживява една жена, преди да вземе решение да прекъсне бременността си и след като го изпълни? Независимо дали е на 17 и таткото е неизвестен или е  на 40 и вече има две щастливи и усмихнати деца.

В психиката и ценностната система на жената е заложено да дава живот. Още от детските си години всяко момиченце притиска нежно куклата до себе си вечер преди да заспи и подтиска собствения си страх от тъмното с желанието си да успокои някой друг, по-важен от нея. В юношеството осъзнаваме, че вече можем да даваме живот и в повечето случаи търпеливо изчакваме момента, в който ще станем майки. Това е част от мисията на жената и нещо, на което е способна единствено тя. Случва се обаче този момент да не настъпи тогава, когато си го планирал или да се появи в неподходящо за теб време. Независимо от етапа на живота, в който стигнеш до подобна дилема, болката и въпросите, които те измъчват са едни и същи. „Правилно ли постъпвам?”

Доста често разумът и сърцето дават различни отговори на този въпрос. Ако с разума осъзнаваш, че това е най-доброто решение, това не пречи на сърцето да усеща самият акт като някаква форма на предателство. Ако разума ти е убеден, че трябва да мислиш за собствения си живот, сърцето нашепва, че правиш едно малко убийство. Ако изпитваш облекчение, че си се справила с това, в сърцето си изпитваш срам от тази скрита постъпка. Някои жени продължават да съжаляват за това години след като вече е минало. Задават си въпроса какво щеше да е, ако малкото им момиче или момче имаше братче или сестриче. Въпроси, на които няма как да знаят отговора, защото той е останал някъде в историята преди много време. Въпроси, които всъщност не водят до нищо приятно или ползотворно, просто защото си имал само няколко дни да решиш как да отговориш. А няколко дни съвсем не са достатъчни да вземеш решение, което ще повлияе върху целия ти живот.

Съзнателното прекъсване на бременността е травма за женската психика, и то със сериозен размер. В мислите на жената, направила аборт по свое желание, този акт се разглежда като една малка смърт. Ако аборта е спонтанен и нежелан, загубата на плода се отчита от жената като загуба на живо същество, не просто на бременност. Интересно е, че това се случва в последните няколко века. Преди това е имало времена, в които майчинството и бременността са се разглеждали под доста по-различен ъгъл. До края на седемнадесети век майчинството се е свеждало до износване на плода и раждането му. След това децата са предавани на различни дойки и кърмачки и често родителите им са ги виждали едва при настъпване на юношеството. После изведнъж в обществото са се появили позивите към жената да се върне към изконната си роля и да отглежда децата си сама, да бъде майка. Именно от тогава насам, жената възприема ролята си на майка по съвременния начин. От тогава насам, жената започва да възприема майчинството като изключително важен момент в живота си, своя и на детето си. Под влияние на обществените разбирания майката става майка в истинския смисъл на тази дума, който влагаме днес. По същия този начин обществото ни налага определени разбирания за думата аборт. Да прекъснеш бременността си, означава да направиш грях според църквата и религиозните схващания.  Според останалите майки – да поставиш себе си и своя живот пред живота на бъдещото си дете. Според някои хора – да постъпиш егоистично и себично. Може би всички тези разбирания пречат на жената да изпита именно онова, което самата тя изпитва и мисли за подобна постъпка. Може би всички тези обществени нагласи допринасят за някои от усещанията и мислите, терзаещи жената, изправена пред алтернативата за прекъсване на бременността. В кабинета си съм срещала жени, които след години изпитват вина и съжаляват за това, което са направили. Често тези усещания ни преследват цял живот и носят след себе си или утежняват вече появили се психични проблеми. Карат ни да се чувстваме виновни, прегрешили и нищожни.

В главата ни се появяват мисли като ….” може би не ставам за майка”…, …” може би съдбата ще ме накаже за онова, което съм направила…”, …” може би животът ми щеше да бъде по-различен, ако…”. Най-често срещаната емоция, която изпитва всяка жена, изправена пред аборт е чувството за вина. Усещането, че постъпваш нередно – според обществото, според лекарите, според другите майки… Ако след аборта се появи усещането за облекчение от свършеното, вината се засилва неимоверно. След като изпитвам облекчение, значи аз съм лош човек, значи съм лоша жена и лоша майка. Ако останалите разберат какво си мисля, всички ще решат, че съм лоша. Лоша в този случай е синоним на аморална, лишена от ценности, егоистка, отблъсната от обществото. Това е и основната причина толкова много жени да не говорят за постъпката си и дори да я отричат. Страха от заклеймяване от останалите, страха, че те ще си помислят че ти си лош човек, щом си допуснал това да се случи. Страха от мисълта, че ти си имала избор и си предпочела собствения си живот пред това да дадеш живот на някой друг. Страха от мисълта: в  какво ме превръща този мой избор? Страха от онова, което щеше да е по-различно в живота ти, ако не беше постъпила по този начин.

Истината е, че от подобни мисли не можем да се спасим, поне не веднага. Те са нормална част от преживяванията на всяка жена, която е изправена пред подобна трудна и сериозна дилема. Особено тежко се изживяват при жени, които все още нямат собствени деца и за които майчинството тепърва предстои. Да вземеш такова решение във възраст, в която хората обикновено имат деца е едно от най-тежките преживявания, които поставят жената на изпитание. Доста често се случва жената да направи компромис със собствените си виждания, мечти и цели заради бременност, която е нежелана и не отговаря на нейните представи за развитието й, но заради обществото и времето, тя взима решение, което я поставя в подчинителна позиция. Разбира се, решението на всяка жена е нейно лично право и това е хубавото в държавите, в които прекъсването на бременността, както и нейното износване са възможности за избор. Тогава, когато бременността не е планирана и желана обаче, мислите и усещанията, независимо кое решение избереш, са неизбежни. И в двата случая можеш да се питаш „Правилно ли постъпвам?”, „Това ли е най-доброто, което мога да направя?”, „Трябва ли…?”. Позволяваме на всички тези въпроси да ни наслагват чувство за вина, сякаш живеем във времена, в които ще ни убият с камъни, ако вземем решение, което устройва нас самите. Сякаш ние самите обезценяваме правото си на избор и приемаме да сме първо майки, и после жени. Сякаш даваме правото си на избор на обществото и приетото от него мнение, и лишаваме себе си от собствените си права. Правото да бъдем жени, да бъдем майки, да бъдем хора.

Решението е изключително важно – то носи след себе си толкова различни перспективи и толкова много вероятности. Толкова промени и възможности… Всяка жена трябва го вземе за себе си. Понякога краткия срок съвсем не е достатъчен. Понякога каквото и да решим, мисълта за него ни преследва през целия ни живот. С този кратък обзор моята цел беше да ти дам усещането, че ти не си сама във всичките тези мисли и колебания, независимо от решението, което вземаш.

 

За Лена Лалчева

Казвам се Лена Лалчева и съм психотерапевт. Всички статии в сайта ми са авторски /с изключение на онези, където изрично е споменат друг автор/ и изразяват личното ми виждане по различни свързани с работата ми въпроси. Статиите тук не са основание за поставяне на диагноза или самолечение. Използвайте ги, за да опознаете себе си и начина си на мислене по-добре и в крайна да сътворите живота си по по-хармоничен начин.
Публикувано в SELF HELP с етикети , , , , . Постоянна връзка.