Уроци по смирение

В живота си имам два големи урока по смирение. Тежки и трудни, но сякаш не са били достатъчни… Все още ги имам и се уча да живея с тях. И в началото на март ми беше изпратен трети. Най-трудният.

Личният ми лекар ме посъветва да погледна на това като на препятствие. Лесно е да се каже. Всичките ми знания и умения, които прилагам и в работата си, се опитваха да погледнат точно така. Всички прочетени книги ми напомняха как да погледна на този труден урок, да накарам подсъзнанието си да вярва в благополучния изход и т.н., и т.н. Но вътре в мен не се получаваше. Вътре в мен противно на всякаква логика аз се сбогувах с живота.

Мисля си, че може наистина да съм имала нужда от това. Защото въпреки уроците досега, аз продължавах да обърквам приоритетите си и да съдя хората около себе си, които не живееха според моите закони и правила. Продължавах да се вбесявам на някой, който пресича неправилно на светофара или се опита да ме пререди на някоя опашка; на познат, която е избрал неодобряван от мен начин на живот; на служител на гише, който говори по телефона, докато аз чакам да бъда обслужена. Продължавах да поставям работата си на първо място, дори и когато тя не трябваше да бъде там; продължавах да изисквам, най-вече от себе си.

Когато чуеш диагнозата от първия лекар, първо се стряскаш. Операция ли? Не, трябва да има друг вариант. Та аз нямам нито една операция до момента. Стряскаш се и се съпротивляваш на варианта операция и търсиш второ и трето лекарско мнение. Раздрусваш се като на влакче на ужасите няколко дни, докато различните лекари ти казват различни варианти – някои успокояващи и ти се връщаш за два красиви дни в почти нормално ежедневие, избутвайки диагнозата някъде встрани в ума си; други стряскащи, които те карат да изпаднеш в тих ужас. И накрая един от най-добрите според общественото мнение лекари ти казва: „70% вероятност да е злокачествено“…

През последните 15 дни вече съм приела варианта операция. Тази дума вече не звучи толкова страшно в главата ми. Първо приех самата интервенция, но се съпротивлявах колко цяла ще се събудя след това. С напредването на лекарските предвиждания и диагнози вече не ме интересуваше дали ще се събудя със или без гърди. Вече си представях как едно малко, подобно на октопод чудовище разпространява гадните си пипала из тялото ми. Вече исках само да се събудя след операцията и да съм здрава. Та нали сама го казах /извън ефир/ в едно телевизионно предаване за женското тяло преди години: „Не ми трябват цици, аз си имам мозък!“ Но след последната страшна прогноза първото нещо, което направих, е да се обадя по телефона за да организирам операцията възможно най-бързо.

Организирам операция, но се прибирам вкъщи при детето си и си мисля, че никой няма да го обича и гледа така, както аз го правя. Че не е честно той да расте без майка… Че децата в градината или в училище ще го гледат с различни очи…. Че той самият ще е нещастен без мама…. че сигурно ще пита непрекъснато къде съм…. Не мислех за себе си. Просто щях да обсъдя с родителите, приятелите и близките си да не тъжат за мен. Аз съм живяла, пътувала, учила, работила, чела достатъчно. Видях, че всичките ми мечти за още световни дестинации, за още по-високи върхове в професионалното поприще, за ипотеки за допълнителни имоти и луксозни ремонти на жилището са просто прах. Всичко, от което човек има нужда, е да бъде здрав, за да може да се радва на детето си. Да го гледа как расте, как учи нови думи, как кара колело, учи се да плува и става достоен човек. Да се радва на тържествата в детската градина и училището, да се усмихва просълзено, когато малкото човече само реши да набере цветя без дръжки от жълтурчетата пред блока. За мама.

Нямаше гняв, имаше безсилие. С някаква вродена склонност към драматизации, караща ме да харесвам драматичните филми и тежките романи, изключвам всички възможности за лечение и си представям как косата ми опада и синът ми ме пита защо. Обаждам се на най-добрата си приятелка, отглеждаща детето си сама, и плачейки, й възлагам да помага в отглеждането на малкото ми момче. Тя винаги ще се справи, справя се със своето дете, ще се справи и с още едно. Започвам да давам на баща му инструкции кой трябва да бъде кръстник на детето ми и кой да го гледа в бъдеще. „Ти трябва да присъстваш на всички родителски срещи и на всички тържества. Това е много важно. Аз няма да съм там…“ Започваш да мислиш как ще му напишеш писма – за всеки ден, за всяка година, за всеки празник. Но няма да си там, няма да можеш да го подкрепяш, да го учиш, да го обичаш, да го правиш щастлив.

И плачеш, не спираш да плачеш… Вече не виждаш какво ще се случи след месец, през лятото или догодина. Отвътре не ти идва да правиш планове и мечти. И плачеш… защото, ако е трябвало да се разболяваш, защо не преди 3 години, когато още можеше да си позволиш да ти се случи каквото и да е, а сега? Сега има някой след теб, единственият важен човек, който не би трябвало да расте без майка. Защото всичко останало губи смисъл, ако знаеш, че детето ти не е щастливо. Всички постижения, покупки, дипломи, имоти, пътувания нямат никаква стойност пред това да си здрав и тук, за да правиш детето си щастливо. Не за да си щастлив самият ти, това също няма значение в този момент. Единственото, което искаш, е детето ти да бъде щастливо.

Осъзнаваш колко безлични са били всичките ти мечти и съпротивлението ти срещу стоенето на детската площадка; бързането да се върнеш на работа след майчинството. Колко повърхностно е било да осъждаш приятелка, която не работи или е без образование. Или приятел, който изпълнява ролята на домакиня в семейството. Колко дребни и ненужни са били споровете с партньора ти. Как няма никакво значение дали ще добавиш още една диплома към стената си, или не. И всъщност не те наранява, че всичко това може да не се случи изобщо в бъдеще. Че за теб може да няма бъдеще. Единственото, което те разкъсва от болка, е, че детето ти няма да бъде щастливо, ако теб те няма. Че ще плаче, ще бъде нещастно и няма да усети колко го обичаш. Че никой друг не може да му даде онова, което му дава мама. Че никой не може да те замести напълно. Че в сърцето му ще остане една огромна дупка,която ще го бележи за цял живот.

През тези 20 дни правиш всичко автоматично. Ставаш, гримираш се, оставяш детето в градината, отиваш на работа, пиеш кафе. Ограничаваш цигарите. Обещаваш да ги спреш. Вършиш си работата, защото тя е единственото време, в което не мислиш за проблема. За диагнозата. За това, че може детето ти да расте без майка. Но в края на работния ден започваш да мислиш отново. Не можеш да спреш да мислиш. Не можеш да четеш или да гледаш телевизия. Седиш на земята, защото винаги в тежки ситуации го правиш. Ако някой те познава добре, може да разбере по това колко зле се чувстваш. Вече няма значение дали козметиката ти е свършила, с какви дрехи си днес и дали си ходила скоро в книжарница, в заведение или в магазин.

Осъзнаваш, че си влагала в работата си повече усилия и време, отколкото е трябвало. Че си могла да прекараш повече ценни часове, гледайки как детето ти строи кула, с кецове, на пясъчника. Че истински важното и ценното е да си здрав и да правиш детето си щастливо. Че няма значение дали си видял пирамидите, Айфеловата кула и дали имаш диплома. Дали си купил имот, дали си спечелил спор и дали си по-велик от останалите. Не можеш да се зарадваш на новото жилище, изпълнено с лукс, защото всичко това няма смисъл. Изборът на плочки за банята е бил просто загубено време. Единственото, което има значение, е детето ти. Прозряваш истината, че си оставал в ситуации, в които не си бил щастлив, и си загубил много ценно време. Че животът е безценен дар, който трябва да приемеш с две ръце и да вкусиш напълно.

Операция, чакане на изследвания… резултат. Трудно ти е да повярваш, сигурно нещо са объркали и всеки момент ще ти се обадят с лоша новина. През главата ти минават мисли, че сега си късметлия, но ако след 2,3,5 години…? Разтърсваш глава и след няколко часа асимилираш факта, че си здрава и че оставаш тук. Вече може да си позволиш да правиш планове. Да имаш мечти. Вече оценяваш дори и дъждовния ден и казваш на мрънкащите: „Е, какво толкова, просто вали!“ И е така. Защото и дъждът е красив. Защото си тук и си жива. Защото важното е, че ще правиш детето си щастливо, нищо друго. Защото всеки ден е такъв прекрасен подарък, който много хора не получават. Защото вече не съдиш хората по това колко са амбициозни, дали пишат грамотно и дали приготвят вечеря на семейството си. Просто се радваш, че ти е даден шанс да бъдеш до детето си, да го възпитаваш, да го учиш как да реди пъзел и да чете. Защото една страшна диагноза е способна да преподреди приоритетите ти и да те извади от материалистичното вцепенение, в което си била. Да ти покаже наистина важните неща. Да те научи на смирение.

С поклон към всички онези жени, за които тази страшна диагноза е факт.

За Лена Лалчева

Казвам се Лена Лалчева и съм психотерапевт. Всички статии в сайта ми са авторски /с изключение на онези, където изрично е споменат друг автор/ и изразяват личното ми виждане по различни свързани с работата ми въпроси. Статиите тук не са основание за поставяне на диагноза или самолечение. Използвайте ги, за да опознаете себе си и начина си на мислене по-добре и в крайна да сътворите живота си по по-хармоничен начин.
Публикувано в Обща. Постоянна връзка.