Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия, тренинги и семинари За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Категория: Зона за родители

Да помислим за детето си по време на развода – Зона за родители

Как да бъдем добри родители, ако ни предстои развод или раздяла?

Разводът никога не е приятно събитие, независимо дали се случва след десетилетия брак или едва след първите няколко години заедно. Когато имаме и деца, тогава е безкрайно по-трудно и травмиращо. За нас възрастните много, но за децата ни – още повече. И понеже грешките в брака почти винаги са наша отговорност, нека се погрижим нашите деца да не страдат излишно от собствените ни недостатъци. Тук са изброени основните слабости, които допускат родителите при раздяла и от които най-потърпевши са децата ни. Ако искате да сте добър родител, можете да ги избегнете.

Никога не спорете пред детето си, не се карайте и не проявявайте негативност към партньора си. Обикновено след раздяла и доста преди нея ние сме непрекъснато в конфликти с половинката си. Тези конфликти често прерастват в скандали, викове и открита агресия. Именно това са случките, които травмират детето ви много повече от самата раздяла. Точно по това детето усеща, че семейството му е разбито. Ако детето ви не е свидетел на вашите конфликти, то много по-спокойно и уверено ще посрещне новината, че вече няма да живеете заедно. А ако е твърде малко, може дори да не разбере, че се случва нещо кардинално в живота на всички ви. Винаги, когато сте с него се дръжте спокойно, приятелски и дружелюбно с партньора си. Да, трудно е. Може след това да си покрещите по телефона, но пред детето се дръжте цивилизовано. По този начин вие му давате увереността, че държите нещата под контрол. Че дори и да не живеете заедно, запазвате добри отношения един с друг и все още сте приятели. По този начин вие му давате „разрешение“ да се държи и с двамата добре; да знае, че може да разчита и на двама ви, и че не е длъжно да избира един от вас, а може да обича и татко и мама.

Големите решения, които предстоят и които касаят детето ви, ги обсъждайте с таткото/майката, не ги взимайте еднолично и сами. Ако на детето му предстои ски училище в детската градина или лагер в училище, не взимайте решението сами, а веднага предложете „Нека се обадим на татко/мама и ще го обсъдим“. По този начин допринасяте детето да вижда фигурата на другия родител като човек, който също е отговорен за него и за случващото се в живота му. Учите го да взима предвид решенията и мнението на бащата/майката, което ще му бъде от полза както във вашите отношения, така и в бъдеще, когато стане възрастен. Освен това придава и елемент на загриженост на другия родител – т.е. той също има мнение за мен и живота ми и неговото мнение също е важно.

Ако на детето му предстоят важни събития, бъдете там и двамата. Независимо дали събитията са футболен мач, първи учебен ден, тържество в детската градина или медицински прегледи и процедури, важно е детето да усеща подкрепата и на двамата си родители. Безкрайно много деца са оставали разочаровани от липсата на татко на първия им мач или друго състезание. Родителското присъствие е важно и има за цел да накара малчугана да се почувства значим, обичан и подкрепян. Един родител не е достатъчен и не може да замени присъствието на другия, особено на фона на другите деца, които са с двама родители. Можете да приобщавате другия родител дори и чрез обаждане по телефона веднага след като детето направи нещо важно и за първи път, което съпътства развитието му. Например веднага след първата написана буквичка или кълбо напред, можете да се похвалите заедно на татко/мама по телефона.

Не говорете пред детето нищо лошо за бившия си съпруг/съпруга. Раздялата сама по себе си е достатъчно стресираща за детето. По-стресираща може да бъде само загубата на родител заради смърт. За детето и двамата родители са важни и значими фигури. Когато ние, разочаровани и обезверени от разрива между нас започваме да обиждаме партньора си пред детето, то хем се чувства наранено, защото обича този родител, хем се чувства длъжно да остане на ваша страна, защото все пак живее с вас и иска да ви зарадва. Никой няма полза от това детето да се чувства раздвоено и виновно. Говорейки лошо за другия родител, всеки от вас поставя детето в ситуация, в която когато е с вас, то се съгласява негласно с вашите упреци и дори ви подражава. Но срещайки се с другия родител прави същото, защото се чувства длъжно да угоди и на него. Не нагнетявайте излишна вина в детето си. Дори и да мразите партньора си в този момент, детето ви има нужда от него. Не го карайте да страда заради вашите грешки и конфликти. Преживейте и изговорете негативните си емоции към бившия партньор насаме или с приятел и не натоварвайте детето си.

Не манипулирайте другия партньор с часовете за виждане на детето. Любимият прийом на майките, които наказват бившите си съпрузи с лишаване от срещи с детето. Всъщност вие наказвате детето си повече, отколкото съпруга си. Един възрастен може да се справи с негативни преживявания като липса, вина, срам, гняв, самота много по-добре, отколкото едно дете. Детето няма ресурсите, с които да се справи с това и за него е много трудно да разбере защо не се среща с баща си. Постепенно то започва да вярва, че таткото не се интересува от него или че не е загрижен. А на по-късен етап, че не го обича и се чувства изоставено. Не причинявайте тази травма на детето си, за да накажете баща му. Не е нужно да се придържате към предписанията на съда за два уикенда месечно и една сряда вечер.  Ако другият родител иска да види детето си извън присъденото на делото за развод, позволете му го. Детето ще се радва на двама любящи родители, а вие ще получите свободно време като бонус.

Не отказвайте да поемете грижите за детето, ако другия партньор има лични задачи – това може да послужи като чудесно наказание спрямо партньора ви, но всъщност онзи, който искрено наранявате, е самото дете. Ако мама има лични задачи, които иска да свърши, тя ще намери време – има детски клубове, детегледачки и дори съседката понякога може да свърши тази работа, но онова, което ще остане в съзнанието на малчугана е, че татко не иска да ме гледа. Когато един родител отказва да поеме грижа за детето /дори и да е за няколко часа/, то се чувства изоставено, маловажно и необичано. Може дори да се почувства като товар, за който родителят няма време. Междувременно на децата не им убягват важни неща като факта, че винаги уикенда намирате време да отидете за риба или всяка вечер сте във фитнеса или на бира с приятели. И колкото и да са малки, си правят изводите, че за онези неща, които са важни за вас, винаги намирате време.

Не говорете пред детето нищо лошо, нито за другия родител, нито за неговото семейство. Детето обича еднакво всичките си баби, дядовци и роднини. За да се усеща то сигурно и спокойно, и да расте в сигурна среда, колкото по-голямо е семейството му, толкова по-добре. Така че, забравете за несъгласията и омразата си към семейството на партньора и оставете детето да обича всички членове на семейството си. Колкото и вие да не харесвате родителите на партньора си, не позволявайте вашият негативизъм да се прехвърля върху детето ви. Ако бабите и дядовците искат да прекарват време с внуците си, позволете им го. По този начин и детето ви ще има повече близки роднини, и вие ще имате повече свободно време за себе си и за почивка.

Не изоставяйте детето си, изоставяйки партньора си. Грешка, характерна за татковците. Разделяйки се с половинката си, един мъж отново става свободен. Той няма домакинство, за което да се грижи; няма родителски срещи в училище; няма дрехи за гладене и вечеря за сервиране; от него в повечето случаи се иска известна сума за издръжка на детето и срещи два пъти месечно. Майката е тази, която продължавва да има всички тези ангажименти и която носи основната отговорност за семейството, макар и с един член по-малко. По този начин бащите се връщат към ежедневието си на свободни ергени и малко по малко този начин на живот започва да им харесва и им става присъщ. Намират все по-малко време за срещи с децата си и оставят целия товар и отговорност на майките. Бившата ви съпруга може да се справи с това, но детето ви не може. Участвайте в живота му, сякаш все още живеете заедно. Разговаряйте с него всеки ден, взимайте го от училище и градина, вечеряйте заедно, ходете с него на различни мероприятия. Присъствайте! Може да не обичате вече майката, но не правете грешката да лишавате и детето си от любов.


Помощ – родители на хоризонта! За млади семейства, чийто основен враг са родителите

Как родителите могат неволно да съсипят връзката на едно младо семейство и да се стигне до развод или раздяла още преди съвместния живот да е започнал?

tugof_war_teensВ кабинета ми наскоро бяха млади мъж и жена, станали родители на малко момиченце преди няколко месеца. Преди раждането техните родители били в чудесно и хармонични отношения – ходели на почивка заедно, събирали се на Коледа и други празници, срещали се дори и без „младите“ да знаят. Всички били много въодушевени как родителите на двойката са в такива чудесни отношения и много се радвали. Веднага след появата на малката наследничка обаче започнали проблемите. Двете баби имали свои виждания как точно се гледа бебе и давали както помощ, така и всестранни и обикновено противоположни съвети. Постепенно се превърнали в два враждуващи лагера, които имали различно мнение за това дали детето да се носи на ръце или не; дали да спи в стаята на родителите или не; дали да се кърми или не. Младият татко обикновено се придържал към съветите на собствената си майка и обратно – младата майка зачитала повече съветите на нейната майка. Междувременно различията между двете баби се превърнала в различия между родителите на бебето и те започнали своя война именно заради начина, по който се отглежда детето. Стига се до открити конфликти и размяна на обиди. На по-късен етап дошли намесата на родителите при всеки конфликт между младото семейство и само няколко месеца след появата на бебето майката вече няколко пъти събира багажа си и се  мести при своите родители. Как едни млади хора, обичащи се и грижещи се един за друг стигат до раздяла и евентуален развод само за няколко месеца след появата на детето си и намесата на бабите и дядовците?

Анти правило N 1: Следвай съветите на майка си, все пак тя две деца е отгледала…

Когато бабите се намесват в отглеждането на детето със съвети, решения и готови рецепти вземете от тях само онова, което ви е нужно, върши работа и и двамата с половинката ви сте съгласни с него. Бабите са отгледали две деца, но са ги гледали преди близо 30 години. Разбира се, има универсални съвети, които винаги вършат работа, но не позволявайте на бабите да взимат решения вместо вас. Ролята на бабите е да помагат в отглеждането на внуците, не да взимат решения вместо родителите. Грешка е да позволявате на собствените си майки да се намесват в решения, които трябва да вземете вие с половинката си.

BP5NTW_1947145cПравило N2: Не допускайте да се превърнете в два враждуващи лагера – аз и майка ми / ти и твоята майка:

Майка ви е член на вашето родно семейство. Когато създавате собствено семейство, вече трябва да гледате на половинката си и детето си като ваше семейство и родителите ви да останат като членове на родното ви семейство. Това ще рече, че от тук насетне вие трябва да поставяте на първо място интересите на вашето собствено семейство и едва тогава на родното си. Много млади хора допускат грешката да включват родител в семейството с партньора си. Взимат си вкъщи да живеят баби, които са самотни и/или трябва да помагат за отглеждането на децата. Когато обаче си имате баба вкъщи, тя неминуемо влиза в екип с родното си дете и партньора отива в графа „чужди“. По този начин малко по малко се наслояват различията между съпрузите, единият от тях винаги е между чука и наковалнята /на кого да угоди/ и винаги има обидени.  Не забравяйте, че вашата майка има нейно семейство, а вие вече имате ваше такова. Разделете двете семейства и се научете да мислите първо за своето собствено такова.

Правило 3: Не допускайте родителите си до вашите семейни проблеми.

Нормално е да искаш да споделиш с някой близък какви проблеми срещаш в отношенията с партньора си. Нека това да бъде някой приятел, а не майка ти. Намесата на родителите в споровете с половинката от една страна наранява вашите родители, от друга – те са пристрастна страна, винаги биха заели вашата позиция и дори ако им позволите, могат да се замесят в спора ви. По този начин ставате трима срещу един – вашите родители заемат вашата страна и вие, вече подкрепени от тях заемате позиция срещу половинката си. След време нешата между вас с партньора ви ще се оправят, но родителите ви още дълго няма да му простят. Те ще затаят едно негативно усещане към него, което ще остане да виси във въздуха дълго след като вие сте забравили различията си.

indexПравило 4: Постарайте се да сте финансово и физически независими от родителите си.

Имам познати, които бяха много доволни от факта, че дядото се отбиваше всеки ден у тях и донасяше хранителни продукти, плодове, плащаше сметките на младото семейство и глезеше внука си с най-различни играчки и вкусотии. Същият този дядо обаче очакваше младото семейство да съобразява всичките си планове с неговия съботен обяд – без оглед на пътувания с приятели, рождени дни, лични желания. Всяка събота младото семейство трябваше да е с внука у тях за обяд. Танту за кукуригу. В замяна на финансовата помощ, която той предлагаше искаше да има контрол върху живота и плановете на семейството. Не позволявайте това! По-добре да сте финансово независими, и да разполагате сами с плановете и времето си.

Правило 5: Поговорете с родителите си.

Ако сте стигнали до открити конфликти, опитайте да поговорите със собствените си родители. Обяснете им, че този човек е вашият избор и искате да ви оставят да ръководите живота си сами. Тяхната намеса е нежелателна и води до ескалиране на конфликтите. Да, вие винаги ще ги уважавате и обичате, но това не означава, че трябва да ги включвате в живота на собственото си семейство и да ги оставите да взимат решения или да се намесват в отношенията с половинката ви. Вече не сте в шести клас и можете да взимате собствени решения и да отговаряте за тях. Бихте искали да разчитате на родителите си за подкрепа, когато имате нужда от тях, но не и от нежелана намеса.

Правило 6: Застанете на позицията си и подкрепяйте партньора си.

Вашата роля в новото ви семейство е да подкрепяте партньора си. Не позволявайте на други хора да го обиждат във ваше присъствие и да оспорват мнението му. Да, той може да не е прав, но това ще го обсъдите насаме с него. Пред другите хора, включително вашите родители вие трябва да го подкрепите. Ако само веднъж допуснете да вземете отсрещната страна и застанете срещу партньора си, това за другите ще бъде знак, че те могат да ви разделят в решенията ви и те гарантирано ще се възползват от това.

В разговорите с родителите си използвайте думи и фрази като „ние решихме“, „ние мислим“, „ние планираме“, „ние искаме“. Всичко това ще им покаже, че вие двамата с половинката си сте един екип и взимате решения заедно. Това ще ви сплоти и ще възпре останалите да се намесват с готови техни решения или рецепти.

 

 


Помощ за родители: Как да реагираме, когато имаме тийнейджър вкъщи?

Психологът Лена Лалчева за „Фамилно“ по телевизия Bulgaria ON AIR, в събота, 18/11/2017:

В „Семейно здраве“ психологът и психотерапевт Лена Лалчева даде полезни съвети как да реагираме като родители, когато децата ни навлязат в пубертета и променят поведението си.
лена

Има ли смисъл да се опитваме да променим модела им да правят всичко на инат?

Как да разговаряме с децата в пубертета? Колко лично пространство да им оставим и кои са нещата, които задължително трябва да знаем и контролираме? Видео: Виж още на: https://www.bgonair.bg/familno/2017-11-20/kak-da-reagirame-kato-roditeli-kogato-detsata-stanat-tineydzhari


Колко внимание даваме на детето си?

Достатъчно ли внимание давате на детето си? А качествено ли е то?

Грешката, която ще разгледаме в този брой е нещо, за което често родителите не се замислят. Особено докато децата са малки и изискват много физически грижи, ние смятаме, че с нахранването и приспиването, с преобличането и извеждането на разходки сме направили достатъчно за малкия член на семейството. Няма нужда да разговаряме с него, защото то „още нищо не разбира“, „не вижда по-далеч от носа си“ или „още е много малък“.
2
Все грешки, които допускаме неволно и за които дори нямаме време да се замислим, защото наистина сме затрупани с работа. Цялото домакинство, пазаруването, разходките навън, приятелките и роднините, с които сме позагубили контакт и на които трябва да звъннем, както и поредния новоизникнал проблем за решаване са все неща, които наистина изискват нашето време, усилия и ресурси. Как тогава да се сетим, че малкото ни дете има нужда и от емоционално внимание, не само от храна, сън и разходки. Често на площадките за игра виждам майки, увлечени от постването на снимка в социалните мрежи, които клатят отвлечено глава, докато малкото им отроче им обяснява въодушевено за пясъчния замък, който строи. Искаме да покажем снимката на детето си на всички близки и далечни познати, но в действителност не чуваме самото дете. „Дааа, да, виждам, хубав е замъка….“ или „Добре де, нали го видях, стига си ме занимавал/а“ са обикновено отговорите, които децата получават. Да, ние наистина нямаме време за социален живот. Наистина сме затрупани с работа. Наистина и с таткото не сме говорили както преди от месеци. Така е. Но така ли реагираме на новата рокля на приятелката си? Или когато ни се обади шефа, колежката или от банката за ипотечната вноска? А после се чудим защо сина ни или дъщеря ни решава да излее водата от шишето си в пясъчника и не ни остави на мира поне за 5 минути.

Децата се нуждаят от вниманието ни също толкова, колкото и от храна и сън. За тях то е живителна сила, която захранва въображението им, дава увереност във възможностите им и посява усещането за значимост.

Ако пясъчния замък не ни заинтригува, то разлятата вода успява да го направи. Тогава няма защо да се учудваме, че детето започва да го прави всеки път. Това или някоя друга лудория. С тези лудории то си гарантира вниманието ни. Защото карането, забележката или критиката са някакво внимание. За детето негативното внимание е по-добро от никакво. Затова децата правят пакости. За да привлекат вниманието ни, макар и то да е негативно.

index3
За да не стигаме до търсенето на негативно внимание, трябва да се погрижим детето да получава достатъчно позитивно такова. Бъдете наистина заинтригувана от онова, което вълнува детето ви. Погрижете се то да получи нещо повече от „Добре, видях го замъка ти“, което всъщност значи „Не ме занимавай с това. Имам по-важни неща за правене.“ Когато се отнасяме към заниманията на детето си с неглижиране и досада, ние всъщност му даваме усещането, че то и неговите занимания не ни интересуват, досадни са ни и нямаме време за тях. А това е погрешно. Защото по-късно ще искаме да обръщаме внимание на отличните бележки в училище, на купите от състезанията му и на медалите от различните му постижения. За да стигнем до там, ще е нужно да посеем семената на тези постижения още сега.
Вижте разликата в следния диалог между майка и дете на детската площадка:
– Мамо, виж! Виж какво направих!
– Я да видя! Какво е това? Прилича ми на ….
– Замък! Голям замък!
– Да, наистина е голям замък. Кой живее в него?
– Ами…. принцесата/Маккуин/Спайдърмен.. ( тук отговорите ще варират в зависимост от интересите на детето ви)
– А това какво е тук? Сигурно е прозорец?
– Не, това е гаража за колите.
– Да, не се бях сетила, че и замъка трябва да има гараж. Чудесно е, че ти е хрумнало.
– Ами то има много коли и трябва да има и гараж.
– Да, наистина, прав/а си. Толкова си досетлив/а.
– А тук има и един батут за игра на децата. И торта.
– Така ли? Някой има рожден ден ли?
– Да, има рожден ден.
– А ти какво парти искаш за твоя рожден ден? Решил ли си кого да поканиш?
Тук вече можете да си отдъхнете и да продължите с вашите занимания. Детето най-вероятно ще е получило своята доза внимание и ще насочи интереса си към нещо друго или просто ще продължи да строи замъка. А вие ще бъдете оставена на спокойствие за няколко минути и ще си гарантирате, че отрочето ви няма да прави лудории и да търси негативно внимание.
Един обикновен разговор за около 5 минути дава на детето ви нужното внимание и усещането, че сте заедно с него; че споделяте интересите му и че се радвате на онова, което постига. С подкрепящите изрази като „Чудесно, не се бях сетила!“; „Страхотно е, че ти е хрумнало“, вие му давате посланието „Колко си умен и досетлив, колко си интелигентен, колко чудесни идеи имаш“. То развива самочувствието си, понеже е подкрепено от вас и вярва във възможностите си, защото сте одобрили страхотната му идея. И всичко това само с няколко думи, които отнемат 5 или 6 минути от времето ви.

index
Същото може да се получи и при разговор за любимото филмче на детето ви. Докато чакам моят син да стане готов за банята и да догледа филмчето си, аз сядам до него на дивана и наблюдавам красиво направените фигурки на Нинджаго. Възкликвам престорено от страх, когато нещо се случи; питам кой е от добрите и кой е от лошите; получавам отговори, които ме изненадват, радват и усмихват. И в крайна сметка съм уплътнила времето на чакане с нещо полезно и необходимо за детето ми – давам му усещането за внимание, участвам в интересите му, показвам му, че неговите дейности ме вълнуват и че любимите му неща са важни за мен.
Приложете го с бебето си, като говорите само вие и следите изразите на лицето му; с едногодишното дете, което се учи да говори; или с 4 годишния си син или госпожица, които вече разговарят свободно и ще могат да ви дават неочаквани и забавни отговори. По този начин вие ще сте близо до детето си, ще му давате нужното позитивно внимание и ще изградите връзка, която и в тийнейджърските години ще ви държи близо един до друг. Нещо, което много родители съжаляват, че нямат, но което пропускат да направят още в най-ранната възраст на детето си.


Как да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели

Да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели.

 

Като родители, ние осъзнаваме огромната значимост на нашето поведение  и отношение върху бъдещето на детето. От нас зависи не само физическото му оцеляване през първите години, но и цялото му бъдещо развитие и реализация в живота. Всеки от нас иска най-доброто за детето си, и през повечето време всеки от нас прави най-доброто, на което е способен като родител. Докато вървим по този път заедно с децата си обаче, допускаме една съществена грешка, която остава незабелязана. Ако искаме най-доброто за детето си, тогава защо в речника ни през първите години от живота му преобладава думичката „Не”. Не, не можеш да сипваш вода в кофичката с пясък. Не, не може да смесваш брашното със сок от ябълка. Не, не е разрешено да играеш с пластмасовата чаша, намерена на площадката пред блока.

lego

Животът на детето през първите му години е изпълнен с „Не-та”, със забрани и с неща, които не трябва да прави. Разбира се, има предмети и дейности, които са опасни за него, но защо не заменим не-тата с да. Едно от основните знания, които се преподават при работа с деца с хиперактивност и дефицит на вниманието е да казваме на детето това, което трябва да прави, вместо онова, което не трябва. „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!” например. Същото можем да приложим при всяко едно дете. Дори трябва! Думичката „Не” и отрицанието обикновено засилват интереса към забранената дейност или предмет и провокират любопитството на детето именно към забраненото. Насочването на вниманието към желаното и разрешеното няма да засилят интереса към забраненото, а ще насочат вниманието му в нова разрешена посока. И това е само една допълнителна полза. Основното е, че ние спираме със забраните. Онова, от което детето ни се нуждае за да стане един активен и деен възрастен е „Да”.

20409576-happy-kid-playing-with-toy-airplane-against-blue-summer-sky-background-stock-photo

Когато моят син види самолет /а всички деца се взират с вълнение в оставящите дири в небето самолети/, обикновено пита „Мамо, аз може ли да се кача на самолет?” Моят отговор е: Когато пораснеш, можеш дори да станеш пилот на самолет. Първият път чух: „Наистина ли? И аз да го карам?” Да, наистина. Можеш да станеш всичко, което поискаш. Можеш да караш самолет, кораб или дори совалка и да се качиш с нея на луната. Синът ми ме гледа въодушевено с блясък в очите и предполагам, че в съзнанието му се оформят красиви идеи как може да се качи на луната или на някоя звезда. Разбира се, мечтите при децата се променят. След една или две години ще ме попита как може да стане капитан на подводница, треньор по плуване или актьор. Миналата година искаше да бъде рокер и да кара мотор. И ние трябва да подкрепим всяка такава идея. Защото именно нашето разрешение или забрана карат детето да мечтае. А всяка една мечта рано или късно се превръща в цел.

 

Повечето малки момченца се впечатляват от камионите за смет, с които се почистват контейнерите. Толкова са големи, цветни и се различават от всички други камиони. Или от цистерните за горива или бетоновозите. Без съмнение, ако сте родител на момче, ще ви се наложи да чувате, че когато порасне голям, вашият прекрасен наследник ще кара такъв камион. Вие ще направите ужасяваща физиономия към таткото и ще започнете голяма реч как шофьорите на такива камиони стават по тъмно сутринта, колко мръсни и прашни се прибират вечер и как това не е работа за детето ви. Единственото, което детето ви ще чуе обаче, ще бъде „Не, това не можеш да го направиш”. То ще чуе, че вие не одобрявате едно негово желание, значи не одобрявате него самото. Ако често се налага детето ви да чува това, може и да повярва, че нищо от това, което иска не е приемливо за вас. Или че не може да го направи. А ние искаме детето ни да вярва, че може всичко.

Когато детето прави къща на средата на хола и е затрупало уютния ни дом с възглавници и столове, ние обикновено нямаме търпение всичко да приключи и обясняваме, че това са възглавници за дивана, а не са тухли или стени. Във въображението на детето то е строител, а това са материалите му, с които строи прекрасни големи сгради. Оставете го да мечтае, едни ден наистина може да стане архитект или строител и да проектира и построи голяма сграда. От вас се иска само да позволите малко безпорядък в хола и да не казвате „Не”.

Същото е и с раздробяването на новата играчка на малки парченца. Във въображението си детето ремонтира новата кола. То не я чупи. Ако смесва сол със сладко от ягоди и въодушевено обяснява как ще стане главен готвач когато порасне, а вие го виждате като мениджър в голяма корпорация, не изпадайте в ужас. Това е само едно желание, което понякога трае 3 минути,а понякога 3 месеца. Истинската професионална ориентация идва едва в юношеските години, а доста често и след това. Единствено спортистите, музикантите и различните творчески професии изискват толкова ранна ориентация и тя рядко е осъзнато желана от самото дете. В повечето случаи родителите са тези, които насочват детето към подобно поприще, докато то още е съвсем малко.

Ако сте родител на момиче, може да чуете, че иска да стане детегледачка, защото й харесва да бута количката на малката си кукла или да й подава биберона и да сменя дрехите й. Може да се изненадате, че малката ви принцеса иска да стане фризьор, защото много обича да прави плитки с найлоновата коса на куклите си. А вие мечтаете тя да стане балерина или лекар. Не казвайте „Не”. Оставете детето да мечтае, защото за него е важно да знае, че може да прави всичко, което поиска. Именно осъзнаването, че всичко е възможно кара децата да вярват в собствените си стремежи, повдига самоувереността им и отваря пред тях необятни възможности. Как едно дете да вярва в себе си и да е убедено в успеха си, ако ние винаги сме казвали „Не”?ballet-shoes-for-children

Именно нашето „Да” подсказва на детето, че първо: възможно е да постигне всичко, което  поиска. И второ: ние вярваме в неговите възможности. Ако най-важните хора вярват в твоите възможности, това не означава ли, че ти наистина можеш да го направиш? Именно това е, което трябва да предадем на децата си – вярата във възможностите им. Останалото ще го направят те самите, когато пораснат. А дотогава ние трябва да изтърпим всички строителни и готварски умения в хола или кухнята си, да подкрепяме мечтите им, дори и когато те са абсурдни и да покажем на децата си, че всичко е възможно. Че те могат всичко. Защото наистина е така.

 


Възпитание чрез моделиране на желаното поведение

Да възпитаваме чрез показване на желаното поведение

 

„Синът ми е на 4 г. Изключително будно и любознателно дете, чието поведение граничи с палавост и непослушание. В детската градина е наказван по някаква причина почти всеки ден. Понеже се притеснявам тези наказания да не смачкат темперамента му и да не започне да се чувства винаги лош и да възприеме за себе си такова мнение, всячески се опитвам да го накарам да слуша учителките и да изпълнява казаното от тях. Това продължаваше почти цяла година и опитвах с мотивиране на доброто поведение чрез награди, с елиминиране на непослушанието чрез наказания, чрез лишаване от любими дейности и предмети.
images-2

Нищо не помагаше. Лутах се между безсилието, мотивацията, гнева към учителките, които не успяваха да намерят подход към детето ми, спорадични разговори с тях и постоянни обсъждания на тази тема вкъщи с таткото. И двамата бяхме много гневни на учителките, които налагаха наказания заради това, че синът ми тича на площадката за игра на двора. Възкликвахме негодуващо: А къде, по дяволите да тича детето, ако не навън?!? Що за безумни правила да не разрешават на децата да тичат на воля? Отделно от това имаше други недоразумения в градината, които не ни харесваха, но нямахме избор – примирявахме се с тях, след мърморене, негодувание и обсъждане вкъщи. Докато се чудех как да накарам сина ми да слуша учителките, един ден ми просветна, че той не ги слуша, защото не ги смята за авторитети и за важни фигури. Как да се вслушваш в правилата на някого, който не играе никаква роля за теб? Замислих се… Откъде беше научил това поведение сина ми? Какво му пречеше да гледа на учителките като на авторитетни фигури? Учудих се на прозрението, което ме осени, защото цяла година си блъсках главата да съумея да го накарам да слуша в градината. Да слуша кого – фигури, които майка му и баща му вкъщи осъждаха всеки ден; фигури, срещу чийто правила ние с татко му всеки ден негодувахме, мърморехме и критикувахме. И в заслепението си аз очаквах детето ми да слуша учителите, които аз самата пред него критикувах ежедневно. Защо са ми казали за тържеството в последния момент? Защо не изпращат сина ми до вратата, а го пускат сам да излиза? Защо госпожата е казала, че трябва да му купя обувки с лепенки? Тя ли ще решава какви обувки да купувам на детето си? Защо наказват детето ми толкова често? Посланията на всички тези мои реплики достигаха до сина ми като: Учителките не са прави. Те нищо не разбират. Те не си вършат работата. За какво са сложени там? И очаквах да накарам сина си да прояви уважение към две фигури, които аз самата не зачитах. А цяла година се чудех какво да предприема и къде бърках. Когато открих тази основна грешка, ние с таткото променихме коренно поведението си. Вече не си позволихме да поставим думите или решенията на госпожата под съмнение пред детето ни. Всеки път, когато госпожата е казала нещо, ние го приемахме като закон и давахме посланието: Щом госпожата така казва, значи е така. Отне ни малко време, но постепенно синът ни започна да променя поведението си в градината. Вече госпожите бяха авторитетни и важни фигури, които винаги знаеха най-добре и мнението им беше важно. И за нас, родителите, и за него.
story-time-is-important

 

Съжалявам само, че ми отне толкова много време да разбера, че всъщност ние бяхме тези, които бъркаха в поведението си. Колкото и да се стараех да накарам сина ми да уважава учителките си и техните правила, той нямаше как да го направи, докато вижда, че аз самата – майка му – не ги уважавам и не ги зачитам.“

Това са думите на една майка на 4 годишно дете. Тя сама – по трудния начин – с метода проба и грешка е стигнала до извода, че децата не слушат думите ни, а имитират нашето поведение. Не може да увещаваме детето си да бъде добро с околните, ако вижда, че ние се отнасяме пренебрежително към нашите познати и останалите хора. Наблюдавам поведението на близки родители и деца около мен. При родители, които не играят от един отбор и не се вслушват в мнението на другия, а са по-скоро единични играчи, детето е темпераментно и не зачита правилата вкъщи. При родители, които често крещят и са лесно избухливи, детето също отвръща на дребния дискомфорт с прекалена емоция и понякога агресивно.  При родители, които са отзивчиви и винаги поставят нуждите на другите пред себе си, детето се учи на толерантност и дори прекалена сервилност към другите. Известен е вица, при който таткото казва на детето си да не лъже, и в същия момент моли майката да каже на приятеля му по телефона, че не е вкъщи. Двете послания са толкова противоположни, че детето автоматично възприема само посланието от действията на бащата.

На всички родители, които се оплакват от проблем в поведението на децата си казвам следното: Децата не се раждат с проблеми.

Ние, родителите, създаваме емоционални и поведенчески проблеми у децата си с нашето поведение и отношение спрямо тях самите, спрямо другите и спрямо света като цяло. Тревожните майки дават на детето усещането за постоянна тревожност и очакването, че светът е опасен и всеки момент може да се случи нещо лошо. Майката, която живее с убеждението, че животът е трудна работа, дава на детето си посланието, че наистина е така и детето израства като възрастен, който знае, че животът е постоянна борба. Таткото, който не уважава родителите си, не бива да се учудва ако неговия син, когато порасне не проявява уважение към баба си и дядо си. Любимият ми пример е с човек от семейството, който родителите не харесват и не уважават. Детето, дори и на 1 година започва да избягва този човек – интуитивно, дори и без родителите да са коментирали това вкъщи, детето усеща поведението и отношението на родителите към третия човек и започва да прави същото поведение спрямо него. Майката, която не зачита мнението на таткото и го омаловажава, наблюдава в детето си същото неуважение спрямо бащата. Майката, която постоянно мърмори, че таткото трябва сам да подрежда вещите си и да не разхвърля из къщата, но въпреки това непрекъснато върши всичко сама, не може да очаква от детето, че то ще уважи молбата й да подрежда само играчките си. Децата виждат в нашето поведение докъде могат да стигнат те самите и го правят. Виждат какви граници поставяме на себе си и на околните и знаят докъде могат те самите да нарушат тези граници.

Това е статия, която трябва да бъде прочетена и от татковците. Важно е и двамата родители да моделират собственото си поведение по начин, който да формира едно желано поведение у детето. По този начин ще бъдат избегнати всички бъдещи емоционални и поведенчески нарушения или проблеми, които доста често формират личността на малкото дете за цял живот. Опитите само на единия родител да дава подходящи послания с постъпките си също би бил ефективен, но противоречивият маниер на двамата родители ще формира противоречиво държание и у детето.

Именно затова е толкова важно какво показваме на детето си с нашето собствено поведение. Както в първия пример майката разбира, че тя самата проявява неуважение към учителите на детето си и то копира нейното поведение, така и за всичко друго можем да си зададем въпроса: какво в моето поведение кара детето ми да постъпва по някакъв нежелан начин?

 


Зона за родители: Възпитание без унижение

Да възпитаваме, без да унижаваме детето

Днес ще разгледаме друга често срещана грешка при отглеждането и възпитанието на детето – а именно унижението, което родителите неволно причиняват, понякога без дори да разбират за това.

parents

Доста често след поредната пакост, която малкият човек направи вкъщи, ние укорително размахваме пръст и с назидание напомняме за случилото се поне още няколко дни. Разказваме на другите майки на детската площадка, на роднините и приятелите по телефона и на съседите пред блока как малкият ни палавник е обърнал цяла чиния със спагети в ресторанта или е разлял мляко върху току-що сложените чаршафи на леглото. Как сме потънали в земята от срам пред сервитьора и повече никога няма да стъпим в това заведение. Още по-лошо е, ако разказваме на всички, че „Ето, нощес пак се изпусна в леглото….“ и „Как може Диди от 3тия етаж да пишка на гърне, а ти – големия батко, да не успяваш!“

Друг вариант на унижението е когато на парти по случай рожден ден на приятелче, вашият малчуган не иска да отиде сам в залата за игра, сгушил се е във вас и не ви оставя на мира, а вие отегчено натяквате: „Как всички други деца си играят сами, само ти не се пускаш от полата ми… Отиди при децата, няма да те изядат!“ Веднъж на детската площадка, когато всички деца ядаха сладолед чух една майка да отговаря на всеослушание: „Ники е наказан и затова няма да яде сладолед“, докато синеокия Ники стоеше до нея, гледаше тъжно и очичките му се напълниха със сълзи. Ники знае, че е наказан и че е направил грешка – няма нужда да го оповестявате пред всички. Това звучи като: „Вижте Ники колко е лош, заради лошотията си сега няма да получи сладолед.“

Всяка от горепосочените реплики от страна на родителя унижава детето пред останалите хора. Докато ние си мислим, че то си стои кротко до нас и не обръща внимание на разговорите ни с другите, детето всъщност попива всяка информация и тя му въздейства. Когато публично съобщаваме за белите, които то прави, ние всъщност публично заявяваме колко палаво, непослушно и разочароващо е детето ни. Ако вас ви критикуват пред всички колеги, как ще се почувствате? Ето така се чувства и детето ви, докато вие се оплаквате, че всяка нощ той или тя се напишкват в леглото.

o-mother-and-child

Всеки път, когато критикуваме детето си пред други хора, оплакваме се от него или споделяме за нещо, което ни тревожи във връзка с детето ни в негово присъствие, ние всъщност даваме посланието на детето си: Виж колко си разочароващ и аз искам всеки да го знае. Ние всъщност му казваме: Аз не съм доволна от теб! Не искам такова дете! Искам друго – послушно, кротко и добро дете – което не разлива мляко, държи се добре в ресторанта, успява да кара триколка от първия път и е родено, научено да пишка в тоалетна чиния. Всичко това кара детето да се чувства недостатъчно добро, проовалило се и лошо. Въздейства върху самочувствието му пред другите хора, върху самооценката му и оказва влияние върху развитието му в бъдеще. Ако ние действаме по този погрешен начин, можем да очакваме след известно време детето ни да стане твърде плахо и неактивно с останалите деца или обратно – агресивно и доминиращо на всяка цена. Първото е следствие от ниската самооценка и води до липса на активност, страх и тревожност дали няма да направи нещо погрешно /отново/, което да доведе до оплаквания и натяквания от майката; второто – агресивното поведение – ще бъде отговор на критикуването и унижението от страна на родителя: така или иначе аз все съм лошия, нека наистина да бъда лош, за да съм първи /най-добър/ поне в нещо, дори и това да е лошото поведение.

За да не допускаме тази грешка е нужно да се държим с детето като с отделна, самостоятелна личност. Да окуражаваме доброто му поведение, а не да критикуваме и натякваме лошото. Да го хвалим пред всички останали, и да оставим забележките за насаме, и то еднократно. Не е нужно на всеки 20 минути да напомняме, че то вече веднъж е разляло сок на пода и сега няма да му даваме да сервира чашата си, докато не се научи да не разлива. Похвалата пред другите хора, направена пред детето, му казва: Мама се гордее с мен! Мама се радва, че аз съм най-доброто дете! За мама аз съм най-добър, красив, умен и т.н. Кое дете няма да иска да зарадва мама отново с добро поведение, ако вижда колко е щастлива мама от това? Окуражаването и похвалата могат да стимулират желаното поведение у детето, докато критиката ще стимулира лошото поведение.

Често срещана грешка в детските заведения – градини и ясли – е наказването на децата. Отделянето на детето от групата, на самостоятелно столче извън кръга за игра, всъщност му въздейства като висяща на врата табелка „Аз съм наказан“. „Аз съм наказан“ се превръща в „Наказан съм, защото правя лоши неща“, което детето чува като „Аз  съм лош“. Всичко това, ако се случва регулярно, кара детето да усвои за себе си мнението, че то наистина е лошо. От там нататък за него не остава нищо друго, освен да затвърди това мнение. Щом всички ме смятат за лош, значи наистина съм такъв.

Виковете и натякването вкъщи също въздействат на детето унизително. Не е нужно след като детето е разсипално брашно по целия кухненски плот или е изпръскало със сок чисто новата ви риза да крещите: „Виж какво направи! Не те ли е срам?!?“ Репликата „Не те ли е срам?“ показва на детето, че трябва да се срамува от постъпката си. Че тя е нещо много лошо и че то е достойно за срам заради нея. Всъщност разливането на сок е нормално за децата, които все още нямат изцяло развита моторика и координация на движенията. Ако не искате детето ви да разлива сок, трябва да му дадете специална чаша или вие да му държите сока. Във втория случай детето няма да се научи да държи чашата си само и ще очаква от вас да го правите вместо него до постъпването  в детската градина, така че това не е добра идея.

Уважавайте детето като самостоятелна личност – не го унижавайте пред другите или насаме, не отговаряйте вместо него, ако то може да говори и не взимайте решения, които то само може да вземе. Не разгласявайте грешките му на всеослушание, не го критикувайте пред други хора, не му лепвайте етикета „Аз съм лош“. Ако искаме да накараме една птица да лети, трябва да я учим да разпери крилата си, а не да ги подрязваме. Всяка критика всъщност подрязва крилете на вашето дете; всяка похвала го прави все по-уверено и му дава самочувствие.


Родителските грешки през първите няколко години

Три груби грешки, които да не допускаме с малката личност вкъщи

Когато се появи дългоочакваният нов член на семейството, заедно с еуфорията и поздравленията през първите дни идват и умората, недоспиването и постоянното усещане за „на ръба“ и пълното изтощение на родителите. След първите осемнадесет месеца малкият ни човек вече е достатъчно голям, за да опознава света около себе си, грижите за него са по-малко, можем да спим по цяла нощ без прекъсване и е дошъл моментът да се наслаждаваме на общуването с проходилото си дете. Това, че физическите грижи, които изисква детето ни са намалели в сравнение с първите месеци, прехвърля отговорността и вниманието към новите потребности на детето, а именно да се грижим за психическото му развитие и всички нови способности и умения, които то придобива. Цялата отговорност за това какъв човек ще стане детето ни лежи върху нас като родители и именно затова първите 7 години са от изключително значение за личностните характеристики на бъдещия възрастен. Какви грешки допускаме в ежедневието си на родители, които са колкото незабележими, толкова и важни? Как да намираме правилните думи, които нежно да оформят личността на детето ни, а не грубо да я потискат и смачкват?

Ще започна тази рубрика с посланието: Дръжте се с детето си като с най-добрия си приятел или със скъп гост у дома ви!

Three kids giving thumbs up sign

Не, нямам предвид да споделяте с него всичките си душевни мъки и терзания или да говорите с часове по телефона. Нека да видим как повечето родители се отнасят към детето си в един обичаен ден на детската площадка. Уморената и ангажирана майка дърпа двегодишното си дете от катерушката, докато то упорито забива крачета в земята и не иска да си тръгне. Вече е време за обяд и за следобеден сън, но малчугана се е заиграл и не му се прибира. Сега си представете, че на приятелката ви не й се тръгва от заведението, в което  седите вече от 2 часа и претендира, че иска да си дояде салатата. Ще я хванете ли за дрехите, за да я извлечете от ресторанта и да я поставите на предната седалка на колата или търпеливо и разумно ще я почакате да свърши и след малко ще тръгнете заедно? Защо прилагаме двойни стандарти към най-добрия си приятел и към собственото си дете? Лично на мен ми се струва неразумно.

Не налагайте властта си насила!

Ако вашият малчуган се е заиграл, по-добрия вариант е да изчакате да поиграе още малко или с хитрост да отвлечете вниманието му към нещо интересно за него по пътя за вкъщи, така че той сам да пожелае да се прибира. „Сега на път за вкъщи ще минем покрай онова дърво, на което преди малко видяхме красивата птичка. Може би вече е започнала да си прави гнездо. Хайде бързо да тръгваме натам, за да не пропуснем правенето на гнездото.“ За „примамка“ може да ни послужи птичката, строителните работници с големия багер или каквото и да е друго, което би впечатлило малчугана ви и би предизвикало интереса му. Обратното, налагането на вашите решения научават детето, че властта е във вас и че неговите желания нямат никакво значение. Всичко това го поставя в позицията на подчинен. И понеже всяко дете се учи именно от това, което ние му показваме с поведението си, следващият път то ще се опита да наложи волята си по начина, по който вие сте му показали – със сила, инат или плач.

Постоянното „Внимавай!“

Свръхтревожността е друга грешка, която родителите на първо дете допускат често. Да, прохождащото дете може да падне и да се удари в ръба на масата. Това е нормално и се случва на всяко дете. Вместо да притичваме до него всеки път, когато наблизо има опасен предмет, не е ли по-добре просто да обезопасим ъглите в апартамента? Но не можем да обезопасим детската площадка, стълбището и целия свят, нали? Тревожните родители най-често са имали свои тревожни родители или са силно емоционални натури. Обикновено, ако по време на бременността, раждането или първите месеци на детето е имало сериозни здравословни проблеми или застрашаващи инциденти, майката развива свръхтревожност за здравето на детето си. Имайте предвид обаче, че тревожността се предава и по генетичен път, и чрез нашето поведение на децата ни, така че е от особена значимост да ограничим притесненията си и детето да ни вижда тревожни възможно най-рядко. Постоянно тревожният родител дава на детето си погрешен и вреден сигнал, че светът е опасен и всеки момент може да се случи нещо лошо. Това прави детето пасивно, с ниска или никаква мотивация да изследва непознати, нови предмети или ситуации около себе си. Знаете, че децата са силно любознателни към всичко, което виждат за първи път. Тревожната майка ще потисне това любопитство със собствените си страхове и след години ще се пита защо детето е толкова пасивно или защо във всяка нова група с приятелчета заема ролята на жертва и е винаги тормозено от другите деца. Наред с това детето с тревожен родител на свой ред става тревожен възрастен. В практиката ми почти всеки клиент с тревожно състояние или разстройство споделя, че е имал тревожна майка или баба.

Моделирайте собственото си поведение и потискайте емоциите си всеки път, когато имате желание да кажете „Внимавай, това е опасно“. Така или иначе вашето дете на около 3 годишна възраст може да прецени само по вашето поведение дали нещо е опасно или не е. Ако то изтичва на пътя, в момента в който идва автомобил, вие няма да извикате от пейката, а ще се затичате и ще го приберете от улицата. По този начин детето разбира, че наистина подобно поведение е опасно за него. Ако обаче се катери по пързалката, а вие стоите наблизо и през три минути повтаряте „Внимавай“, детето разбира, че това не е толкова опасно, щом не се притичвате за помощ веднага. Децата научават повечето неща не от онова, което им казваме като уроци и напътствия, а от собственото ни поведение. Нормално е да го отдалечим от горещата фурна или котлон, защото те представляват реална опасност. Падането в калната локва не застрашава физически детето и колкото и да повтаряме „Внимавай“ детето разбира по поведението ни, че това не е опасно, а е просто нежелано от мама.

 

Не се сърдете на детето си, никога!

 

За да моделират добро поведение у детето, много майки допускат грешката да му се сърдят, когато то прави нещо нежелателно. Сърденето може да бъде изразено като неговорене на детето, игнориране или отказване на целувки и прегръдки. За нищо на света не се сърдете на детето и не правете това! Майката е човекът, който представлява цялата вселена на малкото дете. Тя е фигурата, от която детето очаква утеха, подкрепа, доверие, стимулиране, кураж, любов и одобрение. Когато се сърдим на детето заради някоя негова постъпка и го показваме като не му говорим или го лишаваме от прегръдки и близост, ние всъщност го наказваме чрез отнемане на вниманието и на любовта си. Подобно поведение от страна на майката се разбира от детето като „Когато правя нещо лошо, няма да бъда обичан“, „Когато съм лош, не заслужавам любов“. Моделът на отношения, който посяваме в детето на 3-4-5 годишна възраст, детето го пренася като поведение в целия си живот след това. В работата си съм се срещала с момичета на 20 или 30 години, вече зрели жени, чийто майки са ги наказвали чрез сърдене и неговорене. Понякога с часове, а нерядко в юношеска възраст и с дни и седмици. Тези деца в бъдеще имат ниско мнение за себе си, плахи са, неуверени, с ниско или никакво самочувствие. Няма родител, който да иска за детето си всичко това. А сърденето и лишаването на детето от близост и любов са най-прекия път към ниската самооценка на детето в бъдеще. Не причинявайте това на малката личност, която възпитавате. Малкото дете има нужда да знае, че вие го обичате независимо дали е послушно или не, дали прави пакости или не, независимо дали сте уморена и раздразнителна или сте спокойна и имате време да играете с него. Укорявайте неправилната постъпка и изразете с думи или демонстрирайте желаното поведение, вместо да бъдете „сърдита“. Сърденето научава детето, че вие го обичате само когато  е добро и послушно. Това наказание и лишаване на малчугана от любов и внимание всъщност моделира послушно, тихо и кротко дете, което по-късно се превръща в пасивен възрастен, постоянно правещ жертви и компромиси, за да се хареса на другите и да получи тяхното одобрение и любов.

 

За да обобщим и запомним трите първи грешки, които правим с децата си – не налагайте властта си агресивно и със сила, не се тревожете прекалено много и не се сърдете на детето. Заинтригувайте го и го накарайте то самО да поиска желаното от вас, запазете спокойствие и задръжте тревогите в себе си и му показвайте любов дори и когато току-що е изляло чашата със сок върху изгладеното пране.

 


Интернет зависимостта сред децата – в студиото на предаването „Още нещо“ по тв News 7;

Интернет зависимостта сред децата ни – в студиото на сутрешния блок  „Още нещо“ по телевизия News 7; Темата е провокирана от самоубийството на 19 годишно момче след чат с приятели пред компютъра. Кога се стига до зависимост от компютъра сред децата и какво могат да направят родителите, за да предотвратят това? Видео:


За майчинството, готовността да си родител и следродилната депресия

* Статията е написана по реални преживявания на една майка и няма претенции да бъде с професионално звучене.

В живота на всеки човек идва момент, в който се появява желание да стане родител. Ако това желание е добре обмислено и планирано, обикновено се очаква, че родителството ще е приятен и спокоен процес. А и нали хората казват, че това е най-хубавото нещо на света. Тук ще разгледаме родителството от гледната точка на жената, а именно – майчинството. Какво се случва с жената непосредствено след раждането и как по-лесно тя да се адаптира към новата ситуация в семейството. Ако сте мъж, то можете да прочетете тази статия, за да знаете какво изпитва половинката ви и как да й помогнете в тези трудни за нея моменти.

Напоследък се наблюдава тенденция към все по-късно майчинство – съвременните жени предпочитат първо да подсигурят професионалното си развитие и финансовата си обезпеченост и тогава спокойно да се отдадат на отглеждането на детето си. По-зрялата възраст обаче наред с по-отговорно отношение към бременността и майчинството предполага и по-тежко изживяване на всички физически и психически промени, съпътстващи тази промяна. Причините за това са както в хормоналните промени на по-зрелия организъм, така и поради факта, че по-възрастната жена има улегнал и типичен начин на живот, с който й е по-трудно да се раздели.

Ще оставим физическите промени на майчинството на медицината, и тук ще разгледаме психическите трудности, с които се сблъсква жената, когато стане майка. За тези промени е изписано и изговорено много и те са известни като т.нар. следродилна депресия. Не всички жени се сблъскват с нея, но голяма част от майките я изживяват и този процес усложнява и майчинството, и осъществяването на топла и здрава връзка с новороденото още в самото начало.

И така…., какво да очаквате, ако ви предстои да станете майка или вече сте станала, но не успявате да се радвате на случващото се? Следродилната депресия обикновено настъпва след пристигането ви вкъщи и поемането изцяло  на грижите за новороденото. Обичайните симптоми са тъжно настроение и плач. В плач можете да избухнете както поради някаква реална причина, така и напълно безпричинно. Ако бебето плаче, най-често майката в депресия плаче заедно с него. Ако пък всичко с него е наред, вида на мръсната къща, която обикновено сте свикнали да поддържате в изряден вид, може да ви разплаче. Бихте могли да се дразните от всички бебешки вещи, разпръснати из целия ви дом. Може да изпитвате усещането, че сте се заели с непосилна задача, с която кой знае как всички останали жени се справят, но явно вие не успявате. Може да не понасяте мисълта, че от тук насетне в къщата винаги ще са разхвърляни детски играчки, биберони и пелени. Нормално е дори да стигнете до там, че да мислите, че с вашия живот е свършено и в бъдеще ще сте само майка, но не и жена, не и личност. Промяната, с която се сблъсква жената след раждането е толкова голяма, че е допустимо да имате усещането, че оттук нататък няма да имате време за себе си и за собствените си интереси. Именно от това усещане произтича и съзнанието, че животът ви е свършил и се появява желанието да върнете времето назад. От това желание неизменно следва и чувството за вина, което ви напомня, че за новия малък член на семейството вие сте най-важния човек, а всъщност не можете да се справите  с това. Съзнанието, че всички останали някакси се справят с това, а вие не успявате, ви кара да се чувствате виновна, некадърна и лоша. Мисли от рода на „Не ставам за майка”, „Това не е за мен”, „Защо никой не ме предупреди, че е толкова трудно” неизменно съпътстват живота на майката в депресия.

От особена важност за справянето с всички тези негативни усещания и състояния е присъствието и подкрепата на близките. Партньорът е най-важния човек, от чиято емоционална подкрепа има нужда младата майка, и разбира се, чисто физическата помощ на някой друг близък. Заедно с новия член на семейството възникват и много нови задължения, така че старите физически дейности по обгрижване на дома и домакинството е желателно да бъдат поети от някой друг, поне временно. По отношение на таткото, който също е изправен пред предизвикателството да се справя с много нови реалности, то той трябва да знае, че на майката й е в пъти по-трудно, отколкото на него. Жената със следродилна депресия има нужда от непрекъсната демонстрация на любов и внимание. Фактът, че тя се чувства неспособна да се справи с новите си задължения е задължително изискване таткото да й демонстрира, че тя всъщност се справя и то много добре. /татковци, дори и това да не е истина, излъжете – майката в този момент има нужда от тази лъжа/. На младата майка й е необходимо време, за да свикне с новороденото, с къщата, пълна с пелени и бебешки шишета, с безпорядъка, който цари в първите дни, докато още не сте се научили да се грижите един за друг с малкия нов член на семейството.

Всички тези симптоми обаче имат своя край. При някои жени положителната промяна настъпва след 2 до 3 седмици, при други е необходимо повече време. Именно това е нещото, което младата майка не трябва да забравя и което ще й помогне да понесе по-лесно този труден период.

Като завършек ми се иска да кажа няколко думи, отнасящи се и до двата пола. Да си мислиш, че си готов да станеш родител в повечето случаи няма нищо общо с онова, което се случва след като родителството стане факт. Цялата готовност от преди това се изпарява и виждаш, че всъщност реалността е много различна. Целият ти живот се променя и за теб промяната е толкова по-трудна, колкото по-дълго време си живял с навиците си преди това. Т.е. с възрастта и на двата пола им става все по-трудно да променят живота и навиците си и да напаснат ежедневието си с това на малкият нов член на семейството. И точно когато и на таткото, и на майката им се струва, че това е най-трудното предизвикателство, с което са се заели, и че може би няма да се справят… точно тогава идва денят, в който започвате да успявате, да се обичате, да свиквате един с друг……., да следите първата усмивка, първия сънен поглед, първия звук на малкото си човече…….. и разбирате, че вече сте родители, и че се справяте успешно. Просто ви е било необходимо малко време, за да влезете в новата си роля.