Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия, тренинги и семинари За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Категория: Зона за родители

ПОМОЩ – СВРЪХПРОТЕКТИВЕН РОДИТЕЛ!!!

В същността на родителския инстинкт е даването на всичко от себе си в стремежа детето ти да получи най-доброто. В по-голямата част от случаите това се наблюдава при майките, за които синът дори на 40, си остава тяхното „малко момче”. Всеизвестният майчински инстинкт кара майките да обичат детето си повече от себе си, да се грижат първо за неговите нужди и едва след това за всичко останало и в социалните си роли да бъдат преди всичко майки, и после жени, партньори или служители.

Някои от родителите стигат до там, че не успяват да контролират родителската намеса в живота на децата си, дори и когато те са вече възрастни хора. Къде е границата между умението да се грижиш за детето си всеотдайно и самоотвержено и склонността да го задушаваш?

22 годишен студент има вечерен час и при всяко закъснение посред нощ се обажда на майка си, за да й каже, че ще се забави.

34 годишна жена намира за уместно да вземе под внимание мнението на майка си относно новото работно място, което са й предложили.

Завършващ 18 годишен младеж всяка вечер дава на майка си домашните, за да ги прегледа и да ги коригира, ако е необходимо.

Тези три случая са реални. Те отразяват живота на млади хора, които са имали „късмета” да бъдат отгледани от свръхпротективни майки. Майки, които дават всичко от себе си, за да може децата им да получат най-доброто в живота си, но които не осъзнават, че заедно с това им отнемат една много съществена част от личността, а именно умението да бъдат самостоятелни.

Да си свръхпротективен родител означава да присъстваш в живота на детето си дори и тогава, когато това се смята за неуместно или излишно. В повечето случаи тези родители заедно със свръхпротекциите си, притежават и стремеж към перфектност и го изискват от децата си. Влагането на огромна част внимание, енергия и сили в родителството, изисква от децата същото количество в замяна. Родителите, които не успяват да отделят детето от себе си и да му дадат необходимата самостоятелност, несъзнателно причиняват сериозни дефицити в живота на децата си.  Майката на 22 годишният студент, която всяка вечер го пита дали е заключил колата си преди да се качи, не подозира, че това отключва натрапчив страх, който намира място в психиката на момчето и е предпоставка за развитие на натрапливи действия по отключване и заключване на колата. 34 годишната жена, която търси мнението на майка си относно собствената си кариера го прави, защото не е успяла да изгради доверие в личната си преценка и под непрекъснатите изисквания на майката е решила, че тя самата не е достатъчно компетентна, за да реши какъвто и да е проблем без нейна помощ. А това от своя страна води до ниска самооценка, неумение за вземане на решения и зависимост от родителя. 18 годишният абитуриент има нужда от одобрението на майка си, за да може да представи домашните на учителя си, и по същият този начин преди да вземе решение за всяка важна част от живота си, в бъдеще той ще има нужда от контрола и мнението на майката. Може би ще стигне до там, да не взема собствените си решения, а да изживее живота си като плод на желанията и мечтите на родителите. Изборът на професия, на начин на живот, на приятели и на съпруга би бил израз на желанията и приоритетите на родителите.

Доказателства за свръхпротективна намеса в живота на децата има достатъчно, по-важно е обаче как да не допускаме подобно поведение в ролята си на родители. От момента, в който детето започва да проявява първите си стъпки към самостоятелност, за родителя е важно да стимулира този процес. Това става още с прохождането на малкото момиче или момче и докато в началото има етап, в който то има нужда да се държи за сигурната ръка на възрастния, то след това, когато види, че успява и само, родителят е този, който трябва да го остави да опитва отново и отново. Да му дава шанс да пада от пързалката, когато не се е хванало добре, за да знае как да го направи следващия път успешно. Да му позволи да избере сам допълните курсове по спорт, който то харесва, а не да налага своите виждания по въпроса. Да сподели мнението си за избора на гимназия, но да не настоява, когато този избор е различен от избора на детето му.

Родителите, които дават самостоятелност и право на мнение на децата си, отглеждат здрави личности, които умеят да носят отговорност за постъпките си и за живота си. Личности, които могат да различават правилната от неправилната постъпка, лошото от доброто, истинското и ценното от бляскавото и мимолетното. Умението на спазиш границата между възпитанието и намесата понякога е много деликатно и ни провокира да прекрачим невидимия предел на свръхпротекцията. Истински добрите родители обаче не правят така. Няма нищо лошо да искаме да помогнем да детето си във всяко негово начинание, но не бива да позволяваме да превръщаме неговото начинание в свое.


ХИПЕРАКТИВНОСТТА – НАКАЗАНИЕТО НА РОДИТЕЛЯ

adhd

 

Да си родител би трябвало да е най-хубавото нещо на света – или поне така казват всички! Николай е баща на две деца – момченце на 5 години, с русо по ангелски лице, и момиче – на 7, с невероятна усмивка, чар и с прилежна прическа сутрин. Да, само сутрин – само час след като е облечена, сресана и приготвена за излизане, Нора губи първоначалния си вид.

Някой ще каже, че това е нормално за децата – в някои случаи е нормално, но за 7 годишните момиченца вече би трябвало да не е. Нора страда от хиперактивност с дефицит на вниманието – това е синдром, който до преди няколко години означаваше много малко в българската наука и специалистите не бяха сигурни как точно да реагират на него. Някои го отдаваха на невъзпитание и разглезване от страна на родителите, други на чиста форма на инат у децата, трети ги наричаха просто по-палави деца.

Да обвиняваме родителите в неангажираност и липса на дисциплина в случаи като посоченият е не само неправилно, но и откровено глупаво. Хиперактивността и дефицита на внимание са отклонения във функционирането на мозъка – медицински състояния, които не се коригират с военен ред, наказания и упреци. Децата, страдащи от хиперактивност обикновено са винаги в движение, тичат и скачат дори на места, където това е неприемливо. Дефицитът на внимание не им позволява да останат съсредоточени в една и съща дейност за повече от няколко минути, а импулсивността прави невъзможно за тях изчакването на реда в играта с приятели. Можете да ги видите как за осем минути ще спрат вниманието си върху осем или повече предмета в една и съща стая. Нито една кукла, нито една игра, книжка или филм не са в състояние да задържат вниманието им по-дълго. Обикновено хиперактивността се проявява за първи път някъде след 3-тата до 5-тата година на детето и според статистиките е доста по-често срещана при момчетата. И ако тогава е допустима и понякога се отдава на любознателността на децата, характерна за тази възраст, то вече на 6 години, в предучилищната паралелка, нарушението е видимо и започва да пречи на останалите деца в групата. Възможно е в едно дете да се наблюдават само симптомите на хиперактивност и импулсивност, или само дефицита на внимание, но по-често те се срещат заедно.

Основната симптоматика на хиперактивността с дефицит на внимание е неспособността за самоконтрол и концентрация и неудържимостта на детето на едно място. Тези деца са импулсивни, отговарят още преди да са чули въпроса до край, не са способни да изчакат реда си в играта или на опашката за храна. За тях е трудно да прекарат един учебен час от 40 минути седнали на мястото си в класната стая, или да изслушат приказката, която им четете до края.

Какво предстои на родителя, чието дете проявява симптомите на хиперактивност с дефицит на внимание? Учителите в градината всеки ден посрещат родителите на детето с един куп оплаквания, молби да се вземат някакви мерки и т.н., докато в един момент просто отказват на детето да продължи да посещава тази детска градина. Законовото положение е, че нито една общинска градина или училище нямат право да върнат дете, което иска да ги посещава. И ако родителят е наясно с това и знае, че няма как да остане без достъп до образование за детето си, тогава специалистите, които не искат „такова” дете в групата си, започват да отказват достъпа в градината си по различен начин. Детето постоянно бива наказвано, изолирано от връстниците си, лишено от най-хубавите игри, винаги е виновник за всичко – накрая то само отказва да отиде на градина. Появяват се спонтанни болки сутрин точно преди тръгването за градина, повръщане, прилошаване – изобщо всичко, което би отказало мама да ме заведе и днес в градината. Децата са невероятно изобретателни, когато става въпрос да избегнат някакво негативно преживяване.

Първият училищен звънец за първокласника е като война за родителите на хиперактивното дете. Много училища просто отказват да приемат дете с хиперактивност в класа си. Учителите знаят, че неговото поведение ще им проваля часовете, ще пречи на останалите деца и работата с него ще е неимоверно трудна. В такъв момент те защитават собствената си кауза – останалите родители често се сърдят, ако в класа на детето им има дете с обучителни или поведенчески затруднения. Явно българинът все още не е узрял за включващото образование, което изисква много търпение, любов и приемане на всички, които не са като теб.

Детето с хиперактивност с дефицит на внимание се нуждае от огромно количество внимание и грижа, специална програма в училище с намалени като времетраене часове, доста често медикаменти съчетани с поведенческа терапия. Това са нещата, които могат да помогнат за коригиране на нарушенията през първата учебна година, и липсата на които би се отразила на бъдещето на детето, понякога за цял живот. Да се каже, че хиперактивността е проблем, който ще изчезне с израстването на детето и проблемът да се остави на намесата на времето не е решение. На първо място защото няма училище, което да приеме дете с хиперактивност, с което не се провежда терапия.

Невероятно тъжно и обезверяващо е да видиш родител, който признава пред непознат, че понякога, когато усеща, че не може да се справи с бремето на нарушението на детето си поглежда нагоре и се пита: „Господи, защо точно на мен?” Родителите изпитват чувство за вина, затова защото понякога нямат търпението и  възможностите да се справят с поведението на детето си и се чувстват безсилни. От своя страна в собственото им огледало това ги прави лоши родители, появяват се напрежение и все по-чести избухвания между двамата партньори, които трябва да се справят наред с работата, грижите за друго дете, ако има такова, отношенията си с целия останал свят и грижата за детето със затруднения.

Добрата новина е, че с времето и с добре проведено лечение и терапия симптомите на хиперактивостта отшумяват и детето се научава как да ги контролира. За какво обаче да се приготвят родителите? За много внимание, нежност и грижа, съчетани с контрол и със стриктно следване съветите на лекарите и психолозите, които посещава детето им. За децата с хиперактивност всичко е контрол и часовник – всички процедури вкъщи трябва да бъдат разделени на малки и кратки задачи, които детето да може да запомни и само, за да не се налага непрекъснато да му напомняте да довърши задачата до край. Преди излизане и съобразно естеството на мястото, което ще посетите, можете да кажете на детето си какво очаквате от него и как трябва да се държи. Използвайте кратки и ясно молби към детето, вместо команди. Казвайте „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!”. Характерно за децата с хиперактивност и/или дефицит на вниманието е непризнаването на никакви авторитети. Ако сте учител на хиперактивно дете, можете да се откажете от командите и дисциплината в старата й  комунистическа форма. С детето трябва да се разговаря, да му се посочват нещата, които прави успешно и да се преминава към онези, с които не се справя чак толкова добре. Учител, който се опитва да наложи ред с използването на висок тон и мъмрене, е обречен на провал. Той не само ще провокира обратната реакция у детето, но и ще загуби завинаги възможността да създаде връзка с това дете и да му помогне.

И за родителите, и за учителите е много важно да използват похвалата и наградите за добро поведение у детето. Детето с хиперактивност вижда, че не е като останалите, усеща, когато ни разочарова и се чувства виновно от това. Ако използваме наказания и викове, онова, което ще постигнем е затваряне на детето в себе си, ниска самооценка и нежелание за работа. От възгледа „Аз съм добър, ти си добър”, детето ще премине към „Аз съм добър, ти си лош”, докато стигне до „Ти си лош, аз съм лош” като следствие от нашето поведение. Похвали, часовник и награди са трите елемента, които ще ни помогнат в борбата с хиперактивността! Психологът и логопедът са неразделна част от тази борба, но преди всичко родителската любов, търпение и грижа ще направят чудесата, които очакваме от децата си.

* Тази статия има информативен и образователен характер. Тя по никакъв начин не може да замести консултацията със специалист.

 


ДИСЛЕКСИЯ – НЕДОСТАТЪК ИЛИ ДАР?!?

disleksia

Повечето родители с нетърпение очакват онзи момент, в който малкия им син или дъщеря ще започне с усилие и трепет да произнася първите си кратки думички, следейки с пръстче буквите в текста на буквара. Първите думи и първите срички, прочетени от първокласника са като песен в ушите на родителя. За една част от децата обаче четенето е мъчителен и неприятен процес. Буквите са нещо като йероглифи, които им е трудно да свържат в думичка и да произнесат гладко и равномерно. Процесът на четене е неимоверно по-труден за тях, отколкото за останалите. След него следват писането, математическите задачи и проблемите с паметта и заучаването на урока.

 

Дислексията е спомената с това нейно наименование за първи път от немския офталмолог Р. Берлин през 1884 г. Той съставя новия термин от гръцките думи „dys” , което означава „болен” или „труден” и “lexis”, което се превежда като „дума”. През годините по-късно започват да се смесват различни термини, сред които „специфични обучителни затруднения” или „специфични нарушения на способността за учене”. Към този момент различните специалисти и автори продължават да наричат дислексията с различни имена. За родителите обаче е по-важно да знаят какво точно означава тя и как да я разпознаят. В България от известно време насам се говори много за нарушението дислексия – дали защото напоследък повече деца имат подобни проблеми или защото едва сега обществото започва да ги разбира е отделен въпрос.

Дислексията не се определя като болест, защото тя не е състояние, което може да бъде излекувано. Това е нарушение с неврологична природа, което оказва влияние върху способността за учене при децата. Повечето хора я свързват само със способността за четене, но всъщност тя въздейства и върху много други области като писането, математическите умения и разбиране, както и върху способността за запаметяване.

Как да разпознаем подобно нарушение у първокласника? Децата с дислексия разбират буквите по различен начин от останалите, често бъркат звукове или букви с близко звучене и такива, които са със сходно разположение в пространството. Сред най-често срещаните грешки, които допускат те при четенето и писането са замяната на „б” с „п”, „т” с „д”, „к” с „г”, главно „Е” с главно „Ш” /пример за пространствено разположение/ и други сходни от гледна точка на зрителното и слуховото диференциране букви. При математическите задачи се срещат затруднения, свързани с разбирането и функционирането на числата, невъзможност за разбиране на елементарни математически характеристики като събиране, изваждане, умножение, деление и трудности при интерпретацията на математическите знаци. При писането се срещат трудности и замяна на буквите, които имат еднакво звучене при произнасяне, невъзможност за спазването на реда, неравномерно големи или малки букви. Паметовия дефицит при децата с дислексия не е свързан с интелектуален такъв, а по-скоро с неспособността за кодиране на информацията, затрудненото съхранение на информацията и следствие на това ниската мотивация на децата с дислексия.

Когато всички тези характеристики и проблеми се съберат на едно място, у детето се появява сблъсък между очакванията на родителите и учителите и невъзможността му да отговори на тези очаквания. И ако гореизброените затруднения са с чисто обучителен характер, то като тяхно следствие се появяват емоционални и поведенчески проблеми у детето, свързани със затрудненията му в училище. През последните години броят на децата с обучителни затруднения нарасна и паралелно се увеличават и материалите по темата, както и специалистите, работещи в тази област.

За родителите, а и за самите деца обаче е важно да знаят, че дислексията не е болест или увреждане, което да ги кара да се притесняват. Напротив – децата с дислексия наред със затрудненията си или именно заради тях, притежават напълно различен начин на мислене от останалите и са със силно креативни възможности. Те развиват изключителни способности в областта на изкуството и творческото мислене, притежават силна интуиция, много добри пространствени възприятия, умения за рисуване или артистични заложби. Има исторически доказателства, които свидетелстват, че едни от най- известните хора в историята на човечеството са били дислектици. Сред тях срещаме имената на Леонардо да Винчи и Айнщайн, Ханс Кристиан Андерсен, Александър Бел, Томас Едисън и много други. Сред нашите съвременници има известни дислектици в шоубизнеса, политиката и дори американски президенти. От началото на новия век японски бизнес структури, занимаващи се с рекламен дизайн наемат сред специалистите си хора с дислексия, защото вярват в техния нестандартен начин на мислене и креативност. Доказано е, че за сметка на трудностите, произтичащи от неспособността за разбиране на буквите и числата, мозъкът на хората с дислексия компенсира чрез изключително развити други способности, които ние, останалите, няма как да притежаваме.

От всичко казано до тук следва дислексията да не се възприема като недостатък или наказание нито от родителя, нито от самото дете. Тя е състояние за цял живот, което не се лекува с помощта на медикаменти или повторяемост на уроците до втръсване. Дислектиците улавят смисъла и запаметяват по-добре при слушане и при нагледно представяне на урока, отколкото при четене. За учителите и родителите има достатъчно материали, които биха им помогнали да обяснят на детето с дислексия уроците и да му помогнат да ги разбере и запамети. Наред с научаването на уроците и стремежа към високи оценки обаче не бива да забравяме, че в малкото дете, което не успява да чете и пише като останалите се крие някакъв талант или начин на мислене, който може да открие следващото изобретение, което ще улесни живота на хората, ще го направи по-приятен и ще остане в историята.

* Тази статия има информативен и образователен характер. Тя по никакъв начин не може да замести консултацията със специалист.