Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Tag: деца

Как да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели

Да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели.

 

Като родители, ние осъзнаваме огромната значимост на нашето поведение  и отношение върху бъдещето на детето. От нас зависи не само физическото му оцеляване през първите години, но и цялото му бъдещо развитие и реализация в живота. Всеки от нас иска най-доброто за детето си, и през повечето време всеки от нас прави най-доброто, на което е способен като родител. Докато вървим по този път заедно с децата си обаче, допускаме една съществена грешка, която остава незабелязана. Ако искаме най-доброто за детето си, тогава защо в речника ни през първите години от живота му преобладава думичката „Не”. Не, не можеш да сипваш вода в кофичката с пясък. Не, не може да смесваш брашното със сок от ябълка. Не, не е разрешено да играеш с пластмасовата чаша, намерена на площадката пред блока.

lego

Животът на детето през първите му години е изпълнен с „Не-та”, със забрани и с неща, които не трябва да прави. Разбира се, има предмети и дейности, които са опасни за него, но защо не заменим не-тата с да. Едно от основните знания, които се преподават при работа с деца с хиперактивност и дефицит на вниманието е да казваме на детето това, което трябва да прави, вместо онова, което не трябва. „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!” например. Същото можем да приложим при всяко едно дете. Дори трябва! Думичката „Не” и отрицанието обикновено засилват интереса към забранената дейност или предмет и провокират любопитството на детето именно към забраненото. Насочването на вниманието към желаното и разрешеното няма да засилят интереса към забраненото, а ще насочат вниманието му в нова разрешена посока. И това е само една допълнителна полза. Основното е, че ние спираме със забраните. Онова, от което детето ни се нуждае за да стане един активен и деен възрастен е „Да”.

20409576-happy-kid-playing-with-toy-airplane-against-blue-summer-sky-background-stock-photo

Когато моят син види самолет /а всички деца се взират с вълнение в оставящите дири в небето самолети/, обикновено пита „Мамо, аз може ли да се кача на самолет?” Моят отговор е: Когато пораснеш, можеш дори да станеш пилот на самолет. Първият път чух: „Наистина ли? И аз да го карам?” Да, наистина. Можеш да станеш всичко, което поискаш. Можеш да караш самолет, кораб или дори совалка и да се качиш с нея на луната. Синът ми ме гледа въодушевено с блясък в очите и предполагам, че в съзнанието му се оформят красиви идеи как може да се качи на луната или на някоя звезда. Разбира се, мечтите при децата се променят. След една или две години ще ме попита как може да стане капитан на подводница, треньор по плуване или актьор. Миналата година искаше да бъде рокер и да кара мотор. И ние трябва да подкрепим всяка такава идея. Защото именно нашето разрешение или забрана карат детето да мечтае. А всяка една мечта рано или късно се превръща в цел.

 

Повечето малки момченца се впечатляват от камионите за смет, с които се почистват контейнерите. Толкова са големи, цветни и се различават от всички други камиони. Или от цистерните за горива или бетоновозите. Без съмнение, ако сте родител на момче, ще ви се наложи да чувате, че когато порасне голям, вашият прекрасен наследник ще кара такъв камион. Вие ще направите ужасяваща физиономия към таткото и ще започнете голяма реч как шофьорите на такива камиони стават по тъмно сутринта, колко мръсни и прашни се прибират вечер и как това не е работа за детето ви. Единственото, което детето ви ще чуе обаче, ще бъде „Не, това не можеш да го направиш”. То ще чуе, че вие не одобрявате едно негово желание, значи не одобрявате него самото. Ако често се налага детето ви да чува това, може и да повярва, че нищо от това, което иска не е приемливо за вас. Или че не може да го направи. А ние искаме детето ни да вярва, че може всичко.

Когато детето прави къща на средата на хола и е затрупало уютния ни дом с възглавници и столове, ние обикновено нямаме търпение всичко да приключи и обясняваме, че това са възглавници за дивана, а не са тухли или стени. Във въображението на детето то е строител, а това са материалите му, с които строи прекрасни големи сгради. Оставете го да мечтае, едни ден наистина може да стане архитект или строител и да проектира и построи голяма сграда. От вас се иска само да позволите малко безпорядък в хола и да не казвате „Не”.

Същото е и с раздробяването на новата играчка на малки парченца. Във въображението си детето ремонтира новата кола. То не я чупи. Ако смесва сол със сладко от ягоди и въодушевено обяснява как ще стане главен готвач когато порасне, а вие го виждате като мениджър в голяма корпорация, не изпадайте в ужас. Това е само едно желание, което понякога трае 3 минути,а понякога 3 месеца. Истинската професионална ориентация идва едва в юношеските години, а доста често и след това. Единствено спортистите, музикантите и различните творчески професии изискват толкова ранна ориентация и тя рядко е осъзнато желана от самото дете. В повечето случаи родителите са тези, които насочват детето към подобно поприще, докато то още е съвсем малко.

Ако сте родител на момиче, може да чуете, че иска да стане детегледачка, защото й харесва да бута количката на малката си кукла или да й подава биберона и да сменя дрехите й. Може да се изненадате, че малката ви принцеса иска да стане фризьор, защото много обича да прави плитки с найлоновата коса на куклите си. А вие мечтаете тя да стане балерина или лекар. Не казвайте „Не”. Оставете детето да мечтае, защото за него е важно да знае, че може да прави всичко, което поиска. Именно осъзнаването, че всичко е възможно кара децата да вярват в собствените си стремежи, повдига самоувереността им и отваря пред тях необятни възможности. Как едно дете да вярва в себе си и да е убедено в успеха си, ако ние винаги сме казвали „Не”?ballet-shoes-for-children

Именно нашето „Да” подсказва на детето, че първо: възможно е да постигне всичко, което  поиска. И второ: ние вярваме в неговите възможности. Ако най-важните хора вярват в твоите възможности, това не означава ли, че ти наистина можеш да го направиш? Именно това е, което трябва да предадем на децата си – вярата във възможностите им. Останалото ще го направят те самите, когато пораснат. А дотогава ние трябва да изтърпим всички строителни и готварски умения в хола или кухнята си, да подкрепяме мечтите им, дори и когато те са абсурдни и да покажем на децата си, че всичко е възможно. Че те могат всичко. Защото наистина е така.

 


Зона за родители: Възпитание без унижение

Да възпитаваме, без да унижаваме детето

Днес ще разгледаме друга често срещана грешка при отглеждането и възпитанието на детето – а именно унижението, което родителите неволно причиняват, понякога без дори да разбират за това.

parents

Доста често след поредната пакост, която малкият човек направи вкъщи, ние укорително размахваме пръст и с назидание напомняме за случилото се поне още няколко дни. Разказваме на другите майки на детската площадка, на роднините и приятелите по телефона и на съседите пред блока как малкият ни палавник е обърнал цяла чиния със спагети в ресторанта или е разлял мляко върху току-що сложените чаршафи на леглото. Как сме потънали в земята от срам пред сервитьора и повече никога няма да стъпим в това заведение. Още по-лошо е, ако разказваме на всички, че „Ето, нощес пак се изпусна в леглото….“ и „Как може Диди от 3тия етаж да пишка на гърне, а ти – големия батко, да не успяваш!“

Друг вариант на унижението е когато на парти по случай рожден ден на приятелче, вашият малчуган не иска да отиде сам в залата за игра, сгушил се е във вас и не ви оставя на мира, а вие отегчено натяквате: „Как всички други деца си играят сами, само ти не се пускаш от полата ми… Отиди при децата, няма да те изядат!“ Веднъж на детската площадка, когато всички деца ядаха сладолед чух една майка да отговаря на всеослушание: „Ники е наказан и затова няма да яде сладолед“, докато синеокия Ники стоеше до нея, гледаше тъжно и очичките му се напълниха със сълзи. Ники знае, че е наказан и че е направил грешка – няма нужда да го оповестявате пред всички. Това звучи като: „Вижте Ники колко е лош, заради лошотията си сега няма да получи сладолед.“

Всяка от горепосочените реплики от страна на родителя унижава детето пред останалите хора. Докато ние си мислим, че то си стои кротко до нас и не обръща внимание на разговорите ни с другите, детето всъщност попива всяка информация и тя му въздейства. Когато публично съобщаваме за белите, които то прави, ние всъщност публично заявяваме колко палаво, непослушно и разочароващо е детето ни. Ако вас ви критикуват пред всички колеги, как ще се почувствате? Ето така се чувства и детето ви, докато вие се оплаквате, че всяка нощ той или тя се напишкват в леглото.

o-mother-and-child

Всеки път, когато критикуваме детето си пред други хора, оплакваме се от него или споделяме за нещо, което ни тревожи във връзка с детето ни в негово присъствие, ние всъщност даваме посланието на детето си: Виж колко си разочароващ и аз искам всеки да го знае. Ние всъщност му казваме: Аз не съм доволна от теб! Не искам такова дете! Искам друго – послушно, кротко и добро дете – което не разлива мляко, държи се добре в ресторанта, успява да кара триколка от първия път и е родено, научено да пишка в тоалетна чиния. Всичко това кара детето да се чувства недостатъчно добро, проовалило се и лошо. Въздейства върху самочувствието му пред другите хора, върху самооценката му и оказва влияние върху развитието му в бъдеще. Ако ние действаме по този погрешен начин, можем да очакваме след известно време детето ни да стане твърде плахо и неактивно с останалите деца или обратно – агресивно и доминиращо на всяка цена. Първото е следствие от ниската самооценка и води до липса на активност, страх и тревожност дали няма да направи нещо погрешно /отново/, което да доведе до оплаквания и натяквания от майката; второто – агресивното поведение – ще бъде отговор на критикуването и унижението от страна на родителя: така или иначе аз все съм лошия, нека наистина да бъда лош, за да съм първи /най-добър/ поне в нещо, дори и това да е лошото поведение.

За да не допускаме тази грешка е нужно да се държим с детето като с отделна, самостоятелна личност. Да окуражаваме доброто му поведение, а не да критикуваме и натякваме лошото. Да го хвалим пред всички останали, и да оставим забележките за насаме, и то еднократно. Не е нужно на всеки 20 минути да напомняме, че то вече веднъж е разляло сок на пода и сега няма да му даваме да сервира чашата си, докато не се научи да не разлива. Похвалата пред другите хора, направена пред детето, му казва: Мама се гордее с мен! Мама се радва, че аз съм най-доброто дете! За мама аз съм най-добър, красив, умен и т.н. Кое дете няма да иска да зарадва мама отново с добро поведение, ако вижда колко е щастлива мама от това? Окуражаването и похвалата могат да стимулират желаното поведение у детето, докато критиката ще стимулира лошото поведение.

Често срещана грешка в детските заведения – градини и ясли – е наказването на децата. Отделянето на детето от групата, на самостоятелно столче извън кръга за игра, всъщност му въздейства като висяща на врата табелка „Аз съм наказан“. „Аз съм наказан“ се превръща в „Наказан съм, защото правя лоши неща“, което детето чува като „Аз  съм лош“. Всичко това, ако се случва регулярно, кара детето да усвои за себе си мнението, че то наистина е лошо. От там нататък за него не остава нищо друго, освен да затвърди това мнение. Щом всички ме смятат за лош, значи наистина съм такъв.

Виковете и натякването вкъщи също въздействат на детето унизително. Не е нужно след като детето е разсипално брашно по целия кухненски плот или е изпръскало със сок чисто новата ви риза да крещите: „Виж какво направи! Не те ли е срам?!?“ Репликата „Не те ли е срам?“ показва на детето, че трябва да се срамува от постъпката си. Че тя е нещо много лошо и че то е достойно за срам заради нея. Всъщност разливането на сок е нормално за децата, които все още нямат изцяло развита моторика и координация на движенията. Ако не искате детето ви да разлива сок, трябва да му дадете специална чаша или вие да му държите сока. Във втория случай детето няма да се научи да държи чашата си само и ще очаква от вас да го правите вместо него до постъпването  в детската градина, така че това не е добра идея.

Уважавайте детето като самостоятелна личност – не го унижавайте пред другите или насаме, не отговаряйте вместо него, ако то може да говори и не взимайте решения, които то само може да вземе. Не разгласявайте грешките му на всеослушание, не го критикувайте пред други хора, не му лепвайте етикета „Аз съм лош“. Ако искаме да накараме една птица да лети, трябва да я учим да разпери крилата си, а не да ги подрязваме. Всяка критика всъщност подрязва крилете на вашето дете; всяка похвала го прави все по-уверено и му дава самочувствие.


Родителските грешки през първите няколко години

Три груби грешки, които да не допускаме с малката личност вкъщи

Когато се появи дългоочакваният нов член на семейството, заедно с еуфорията и поздравленията през първите дни идват и умората, недоспиването и постоянното усещане за „на ръба“ и пълното изтощение на родителите. След първите осемнадесет месеца малкият ни човек вече е достатъчно голям, за да опознава света около себе си, грижите за него са по-малко, можем да спим по цяла нощ без прекъсване и е дошъл моментът да се наслаждаваме на общуването с проходилото си дете. Това, че физическите грижи, които изисква детето ни са намалели в сравнение с първите месеци, прехвърля отговорността и вниманието към новите потребности на детето, а именно да се грижим за психическото му развитие и всички нови способности и умения, които то придобива. Цялата отговорност за това какъв човек ще стане детето ни лежи върху нас като родители и именно затова първите 7 години са от изключително значение за личностните характеристики на бъдещия възрастен. Какви грешки допускаме в ежедневието си на родители, които са колкото незабележими, толкова и важни? Как да намираме правилните думи, които нежно да оформят личността на детето ни, а не грубо да я потискат и смачкват?

Ще започна тази рубрика с посланието: Дръжте се с детето си като с най-добрия си приятел или със скъп гост у дома ви!

Three kids giving thumbs up sign

Не, нямам предвид да споделяте с него всичките си душевни мъки и терзания или да говорите с часове по телефона. Нека да видим как повечето родители се отнасят към детето си в един обичаен ден на детската площадка. Уморената и ангажирана майка дърпа двегодишното си дете от катерушката, докато то упорито забива крачета в земята и не иска да си тръгне. Вече е време за обяд и за следобеден сън, но малчугана се е заиграл и не му се прибира. Сега си представете, че на приятелката ви не й се тръгва от заведението, в което  седите вече от 2 часа и претендира, че иска да си дояде салатата. Ще я хванете ли за дрехите, за да я извлечете от ресторанта и да я поставите на предната седалка на колата или търпеливо и разумно ще я почакате да свърши и след малко ще тръгнете заедно? Защо прилагаме двойни стандарти към най-добрия си приятел и към собственото си дете? Лично на мен ми се струва неразумно.

Не налагайте властта си насила!

Ако вашият малчуган се е заиграл, по-добрия вариант е да изчакате да поиграе още малко или с хитрост да отвлечете вниманието му към нещо интересно за него по пътя за вкъщи, така че той сам да пожелае да се прибира. „Сега на път за вкъщи ще минем покрай онова дърво, на което преди малко видяхме красивата птичка. Може би вече е започнала да си прави гнездо. Хайде бързо да тръгваме натам, за да не пропуснем правенето на гнездото.“ За „примамка“ може да ни послужи птичката, строителните работници с големия багер или каквото и да е друго, което би впечатлило малчугана ви и би предизвикало интереса му. Обратното, налагането на вашите решения научават детето, че властта е във вас и че неговите желания нямат никакво значение. Всичко това го поставя в позицията на подчинен. И понеже всяко дете се учи именно от това, което ние му показваме с поведението си, следващият път то ще се опита да наложи волята си по начина, по който вие сте му показали – със сила, инат или плач.

Постоянното „Внимавай!“

Свръхтревожността е друга грешка, която родителите на първо дете допускат често. Да, прохождащото дете може да падне и да се удари в ръба на масата. Това е нормално и се случва на всяко дете. Вместо да притичваме до него всеки път, когато наблизо има опасен предмет, не е ли по-добре просто да обезопасим ъглите в апартамента? Но не можем да обезопасим детската площадка, стълбището и целия свят, нали? Тревожните родители най-често са имали свои тревожни родители или са силно емоционални натури. Обикновено, ако по време на бременността, раждането или първите месеци на детето е имало сериозни здравословни проблеми или застрашаващи инциденти, майката развива свръхтревожност за здравето на детето си. Имайте предвид обаче, че тревожността се предава и по генетичен път, и чрез нашето поведение на децата ни, така че е от особена значимост да ограничим притесненията си и детето да ни вижда тревожни възможно най-рядко. Постоянно тревожният родител дава на детето си погрешен и вреден сигнал, че светът е опасен и всеки момент може да се случи нещо лошо. Това прави детето пасивно, с ниска или никаква мотивация да изследва непознати, нови предмети или ситуации около себе си. Знаете, че децата са силно любознателни към всичко, което виждат за първи път. Тревожната майка ще потисне това любопитство със собствените си страхове и след години ще се пита защо детето е толкова пасивно или защо във всяка нова група с приятелчета заема ролята на жертва и е винаги тормозено от другите деца. Наред с това детето с тревожен родител на свой ред става тревожен възрастен. В практиката ми почти всеки клиент с тревожно състояние или разстройство споделя, че е имал тревожна майка или баба.

Моделирайте собственото си поведение и потискайте емоциите си всеки път, когато имате желание да кажете „Внимавай, това е опасно“. Така или иначе вашето дете на около 3 годишна възраст може да прецени само по вашето поведение дали нещо е опасно или не е. Ако то изтичва на пътя, в момента в който идва автомобил, вие няма да извикате от пейката, а ще се затичате и ще го приберете от улицата. По този начин детето разбира, че наистина подобно поведение е опасно за него. Ако обаче се катери по пързалката, а вие стоите наблизо и през три минути повтаряте „Внимавай“, детето разбира, че това не е толкова опасно, щом не се притичвате за помощ веднага. Децата научават повечето неща не от онова, което им казваме като уроци и напътствия, а от собственото ни поведение. Нормално е да го отдалечим от горещата фурна или котлон, защото те представляват реална опасност. Падането в калната локва не застрашава физически детето и колкото и да повтаряме „Внимавай“ детето разбира по поведението ни, че това не е опасно, а е просто нежелано от мама.

 

Не се сърдете на детето си, никога!

 

За да моделират добро поведение у детето, много майки допускат грешката да му се сърдят, когато то прави нещо нежелателно. Сърденето може да бъде изразено като неговорене на детето, игнориране или отказване на целувки и прегръдки. За нищо на света не се сърдете на детето и не правете това! Майката е човекът, който представлява цялата вселена на малкото дете. Тя е фигурата, от която детето очаква утеха, подкрепа, доверие, стимулиране, кураж, любов и одобрение. Когато се сърдим на детето заради някоя негова постъпка и го показваме като не му говорим или го лишаваме от прегръдки и близост, ние всъщност го наказваме чрез отнемане на вниманието и на любовта си. Подобно поведение от страна на майката се разбира от детето като „Когато правя нещо лошо, няма да бъда обичан“, „Когато съм лош, не заслужавам любов“. Моделът на отношения, който посяваме в детето на 3-4-5 годишна възраст, детето го пренася като поведение в целия си живот след това. В работата си съм се срещала с момичета на 20 или 30 години, вече зрели жени, чийто майки са ги наказвали чрез сърдене и неговорене. Понякога с часове, а нерядко в юношеска възраст и с дни и седмици. Тези деца в бъдеще имат ниско мнение за себе си, плахи са, неуверени, с ниско или никакво самочувствие. Няма родител, който да иска за детето си всичко това. А сърденето и лишаването на детето от близост и любов са най-прекия път към ниската самооценка на детето в бъдеще. Не причинявайте това на малката личност, която възпитавате. Малкото дете има нужда да знае, че вие го обичате независимо дали е послушно или не, дали прави пакости или не, независимо дали сте уморена и раздразнителна или сте спокойна и имате време да играете с него. Укорявайте неправилната постъпка и изразете с думи или демонстрирайте желаното поведение, вместо да бъдете „сърдита“. Сърденето научава детето, че вие го обичате само когато  е добро и послушно. Това наказание и лишаване на малчугана от любов и внимание всъщност моделира послушно, тихо и кротко дете, което по-късно се превръща в пасивен възрастен, постоянно правещ жертви и компромиси, за да се хареса на другите и да получи тяхното одобрение и любов.

 

За да обобщим и запомним трите първи грешки, които правим с децата си – не налагайте властта си агресивно и със сила, не се тревожете прекалено много и не се сърдете на детето. Заинтригувайте го и го накарайте то самО да поиска желаното от вас, запазете спокойствие и задръжте тревогите в себе си и му показвайте любов дори и когато току-що е изляло чашата със сок върху изгладеното пране.

 


Лена Лалчева в предаването „Споделено с Камелия“

Лена Лалчева гостува на предаването „Споделено с Камелия“ по TV 7, видео тук

В предаването ще видите историята на две жени, които отглеждат децата си сами. Дали защото това е било личен избор и съзнателно решение, или защото така са се стекли обстоятелствата в живота им, те изпълняват ролята „родител“ и като майка, и като баща.

Психологът Лена Лалчева коментира как липсата на единия родител се отразява на психиката на децата и как тези жени се справят с последиците от това да си самотен родител.


Психологът Лена Лалчева гостува на Марта Вачкова в ток-шоу „Жените“ по БНТ

Тема на предаването „Възможно ли е да се храним само със слънчева енергия?“
Как въздейства липсата на слънчева светлина на психиката на хората? Защо в страните, където слънчевите дни са по-малко хората са по-депресирани? Има ли връзка между слънчевата светлина и самоубийствата? От колко слънчева светлина се нуждае организма ни?

В предаването ще чуете мненията на инструктор по йога, педиатър и психолог, всеки от които ще сподели неговата гледна точна по актуалната тема.

Лена Лалчева в предаването \“Жените\“ с Марта Вачкова, БНТ


ХИПЕРАКТИВНОСТТА – НАКАЗАНИЕТО НА РОДИТЕЛЯ

adhd

 

Да си родител би трябвало да е най-хубавото нещо на света – или поне така казват всички! Николай е баща на две деца – момченце на 5 години, с русо по ангелски лице, и момиче – на 7, с невероятна усмивка, чар и с прилежна прическа сутрин. Да, само сутрин – само час след като е облечена, сресана и приготвена за излизане, Нора губи първоначалния си вид.

Някой ще каже, че това е нормално за децата – в някои случаи е нормално, но за 7 годишните момиченца вече би трябвало да не е. Нора страда от хиперактивност с дефицит на вниманието – това е синдром, който до преди няколко години означаваше много малко в българската наука и специалистите не бяха сигурни как точно да реагират на него. Някои го отдаваха на невъзпитание и разглезване от страна на родителите, други на чиста форма на инат у децата, трети ги наричаха просто по-палави деца.

Да обвиняваме родителите в неангажираност и липса на дисциплина в случаи като посоченият е не само неправилно, но и откровено глупаво. Хиперактивността и дефицита на внимание са отклонения във функционирането на мозъка – медицински състояния, които не се коригират с военен ред, наказания и упреци. Децата, страдащи от хиперактивност обикновено са винаги в движение, тичат и скачат дори на места, където това е неприемливо. Дефицитът на внимание не им позволява да останат съсредоточени в една и съща дейност за повече от няколко минути, а импулсивността прави невъзможно за тях изчакването на реда в играта с приятели. Можете да ги видите как за осем минути ще спрат вниманието си върху осем или повече предмета в една и съща стая. Нито една кукла, нито една игра, книжка или филм не са в състояние да задържат вниманието им по-дълго. Обикновено хиперактивността се проявява за първи път някъде след 3-тата до 5-тата година на детето и според статистиките е доста по-често срещана при момчетата. И ако тогава е допустима и понякога се отдава на любознателността на децата, характерна за тази възраст, то вече на 6 години, в предучилищната паралелка, нарушението е видимо и започва да пречи на останалите деца в групата. Възможно е в едно дете да се наблюдават само симптомите на хиперактивност и импулсивност, или само дефицита на внимание, но по-често те се срещат заедно.

Основната симптоматика на хиперактивността с дефицит на внимание е неспособността за самоконтрол и концентрация и неудържимостта на детето на едно място. Тези деца са импулсивни, отговарят още преди да са чули въпроса до край, не са способни да изчакат реда си в играта или на опашката за храна. За тях е трудно да прекарат един учебен час от 40 минути седнали на мястото си в класната стая, или да изслушат приказката, която им четете до края.

Какво предстои на родителя, чието дете проявява симптомите на хиперактивност с дефицит на внимание? Учителите в градината всеки ден посрещат родителите на детето с един куп оплаквания, молби да се вземат някакви мерки и т.н., докато в един момент просто отказват на детето да продължи да посещава тази детска градина. Законовото положение е, че нито една общинска градина или училище нямат право да върнат дете, което иска да ги посещава. И ако родителят е наясно с това и знае, че няма как да остане без достъп до образование за детето си, тогава специалистите, които не искат „такова” дете в групата си, започват да отказват достъпа в градината си по различен начин. Детето постоянно бива наказвано, изолирано от връстниците си, лишено от най-хубавите игри, винаги е виновник за всичко – накрая то само отказва да отиде на градина. Появяват се спонтанни болки сутрин точно преди тръгването за градина, повръщане, прилошаване – изобщо всичко, което би отказало мама да ме заведе и днес в градината. Децата са невероятно изобретателни, когато става въпрос да избегнат някакво негативно преживяване.

Първият училищен звънец за първокласника е като война за родителите на хиперактивното дете. Много училища просто отказват да приемат дете с хиперактивност в класа си. Учителите знаят, че неговото поведение ще им проваля часовете, ще пречи на останалите деца и работата с него ще е неимоверно трудна. В такъв момент те защитават собствената си кауза – останалите родители често се сърдят, ако в класа на детето им има дете с обучителни или поведенчески затруднения. Явно българинът все още не е узрял за включващото образование, което изисква много търпение, любов и приемане на всички, които не са като теб.

Детето с хиперактивност с дефицит на внимание се нуждае от огромно количество внимание и грижа, специална програма в училище с намалени като времетраене часове, доста често медикаменти съчетани с поведенческа терапия. Това са нещата, които могат да помогнат за коригиране на нарушенията през първата учебна година, и липсата на които би се отразила на бъдещето на детето, понякога за цял живот. Да се каже, че хиперактивността е проблем, който ще изчезне с израстването на детето и проблемът да се остави на намесата на времето не е решение. На първо място защото няма училище, което да приеме дете с хиперактивност, с което не се провежда терапия.

Невероятно тъжно и обезверяващо е да видиш родител, който признава пред непознат, че понякога, когато усеща, че не може да се справи с бремето на нарушението на детето си поглежда нагоре и се пита: „Господи, защо точно на мен?” Родителите изпитват чувство за вина, затова защото понякога нямат търпението и  възможностите да се справят с поведението на детето си и се чувстват безсилни. От своя страна в собственото им огледало това ги прави лоши родители, появяват се напрежение и все по-чести избухвания между двамата партньори, които трябва да се справят наред с работата, грижите за друго дете, ако има такова, отношенията си с целия останал свят и грижата за детето със затруднения.

Добрата новина е, че с времето и с добре проведено лечение и терапия симптомите на хиперактивостта отшумяват и детето се научава как да ги контролира. За какво обаче да се приготвят родителите? За много внимание, нежност и грижа, съчетани с контрол и със стриктно следване съветите на лекарите и психолозите, които посещава детето им. За децата с хиперактивност всичко е контрол и часовник – всички процедури вкъщи трябва да бъдат разделени на малки и кратки задачи, които детето да може да запомни и само, за да не се налага непрекъснато да му напомняте да довърши задачата до край. Преди излизане и съобразно естеството на мястото, което ще посетите, можете да кажете на детето си какво очаквате от него и как трябва да се държи. Използвайте кратки и ясно молби към детето, вместо команди. Казвайте „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!”. Характерно за децата с хиперактивност и/или дефицит на вниманието е непризнаването на никакви авторитети. Ако сте учител на хиперактивно дете, можете да се откажете от командите и дисциплината в старата й  комунистическа форма. С детето трябва да се разговаря, да му се посочват нещата, които прави успешно и да се преминава към онези, с които не се справя чак толкова добре. Учител, който се опитва да наложи ред с използването на висок тон и мъмрене, е обречен на провал. Той не само ще провокира обратната реакция у детето, но и ще загуби завинаги възможността да създаде връзка с това дете и да му помогне.

И за родителите, и за учителите е много важно да използват похвалата и наградите за добро поведение у детето. Детето с хиперактивност вижда, че не е като останалите, усеща, когато ни разочарова и се чувства виновно от това. Ако използваме наказания и викове, онова, което ще постигнем е затваряне на детето в себе си, ниска самооценка и нежелание за работа. От възгледа „Аз съм добър, ти си добър”, детето ще премине към „Аз съм добър, ти си лош”, докато стигне до „Ти си лош, аз съм лош” като следствие от нашето поведение. Похвали, часовник и награди са трите елемента, които ще ни помогнат в борбата с хиперактивността! Психологът и логопедът са неразделна част от тази борба, но преди всичко родителската любов, търпение и грижа ще направят чудесата, които очакваме от децата си.

* Тази статия има информативен и образователен характер. Тя по никакъв начин не може да замести консултацията със специалист.

 


СИЛНИ ЖЕНИ ИЛИ?

СИЛНИ ЖЕНИ ИЛИ…?

Ние жените сме създадени за да живеем с някого. Ако за един мъж също необходимостта да свърже живота си с половинка от другия пол е желана и съществена цел, за нас това е още по- важно. Ненапразно за жената се казва, че е пазителка на домашното огнище и на семейните ценности, топлина и уют. Ако надникнем в представите на Юнг за колективното несъзнателно, съхраняващо универсални културни представи от древни поколения, ще си спомним женските си предшественички в пещерата, заобиколени от деца и грижещи се за семейството ,а мъжете, на лов за прехраната му и като защитници на поколението си. Напоследък обаче все по- често срещано явление са жените, които живеят сами. Някои отглеждат децата си сами, преживели болезнен и неприятен развод; други са избрали пътя на изцяло самотната майка, а трети- просто към този момент не са срещнали мъжа, с когото да пожелаят да свържат живота си и са го решили по самостоятелен начин.
Тенденцията, изпратила миналия век, продължава и тя е насочена към все по- големите амбиции на женския пол; амбиции към получаване на добро образование; към кариерно израстване, към политическо развитие, към себереализация, излизаща извън традиционните роли на нашите баби и майки, ограничаващи се до мястото на жената в кухнята и в рамките на дома.

(още…)