Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Tag: загуба

Социалната тревожност

20120627_0034

Грозното патенце или малкото прашно камъче…

*виж забележка по-долу

На всички ни се е случвало да се запознаем с човек, който се изчервява от един бегъл поглед, насочен към него; винаги, когато се здрависваме, дланите му са влажни и горещи и обикновено не се включва в разговора, ако не му отправим конкретен въпрос.  На някои това поведение може да им се стори странно, други да отсекат с една дума, че човекът е темерут или някое още по-цветисто по български определение, а трети да го нарекат просто срамежлив.

Преди да прибързаме с изводите и епитетите, трябва да знаем, че много хора с ниско самочувствие страдат от т.нар. социална тревожност и това им притеснение оказва силно влияние върху целия им живот. Неотдавна в кабинетът ми влезе млад мъж с приличен външен вид, дошъл от малко градче не толкова близо до столицата. Наред с останалите негови проблеми социалната тревожност е била неизбежен спътник на живота му. Социалните му контакти се свеждаха до комуникацията с колегите в службата, посещения при родителите понякога и излизане в местен бар, в който след третото питие тревожността му от факта, че е сам донякъде се изпарявала. Едва тогава бил достатъчно самоуверен, за да опита да се запознае с някоя привлекателна жена или да поговори с някого /тук отварям една скоба, в която да поясня, че жените рядко са заинтригувани от мъж, който ги ухажва в пияно състояние/.

Лично на мен ми действа силно емоционално, когато видя здрав, прилежен и приятен човек с нормални способности във всяка една област да говори и да чувства себе си като недодялан, непривлекателен и неспособен на онова, на което са способни всички останали. Именно тази среща ме провокира да напиша настоящата статия.

alone

Усещанията, за които говоря по-горе обикновено карат индивида да прави лични компромиси и жертви по отношение на малкото приятели, които има; на работното си място и във всеки един друг аспект на живота си. В главата на хората – независимо от пола – страдащи от социална тревожност се въртят идеи за малоценност и незабележителност на собственото Аз.

Ниското самочувствие кара тези хора да смятат себе си за непривлекателни, за безинтересни събеседници и за незаслужаващи внимание. А те всъщност копнеят за това внимание. Доста често социалната тревожност съпътства някакъв друг психически проблем, но се изявява и сама по себе си.

Човекът със социална тревожност може да стигне до там, че да се чувства неловко и да отбягва дори купуването на сутрешния вестник или закуска. Характерно за хората със социална тревожност е, че те се чувстват далеч по-уверени в онлайн комуникацията, тъй като тя им дава усещането за анонимност, а то от своя страна ги прави по-спокойни в разговорите си с другите. Комуникацията с хората на живо ги кара да изпитват чисто физически симптоми като горещи вълни, треперене /видимо и за другите/, главоболие, изпотяване на цялото тяло и задължително дланите на ръцете. Сред останалите симптоми, които те изпитват са големи трудности по време на контактите си с хора и преди това, напрежение и стягане в гръдната област или усещане за недостиг на въздух. Мислите, които се въртят в главата им по време на срещата са свързани с това как ще се представят, как ще ги възприемат другите и какво ще си помислят за тях. Най-често тълкуват жестовете или изразите на другите като насочени лично към себе си, като пренебрежителни и критични. Още по-голямо предизвикателство за тях представлява комуникацията с хора от другия пол. При тези срещи всички гореизброени усещания и симптоми се увеличават и са двойно по-интензивни. Нерядко много жени се оказват впримчени в компромисен брак или връзка, който просто е бил единствения вариант за тях с оглед на притеснението им, че няма да срещнат друг мъж, който да ги харесва или да им обърне внимание. Всичко това пречи на хората, страдащи от социална тревожност да функционират адекватно по отношение на личните си контакти, срещите си с приятели, социален живот. В професионално отношение те доста често остават на едно работно място дълги години наред, дори то да е под тяхната професионална квалификация поради страха и тревожността от нови срещи с непознати хора и адаптирането към нов екип и работно място.

1232131919_26

Неизменен атрибут на човека със социална тревожност е ниското самочувствие, понякога съчетано с ниска самооценка. Причините за ниското самочувствие обикновено се таят в детските години, когато родителското възпитание е уронвало престижа и оценката на детето за самото себе си, а не е било насочено към развитие на способностите на детето и повишаване на увереността му. Детето получава първата оценка за стойността си от отношението на родителя /най-често майката/ и ако майката е била неангажирана, пестелива на внимание, критична или студена, то най-вероятно детето получава сигнали „Ти не си достатъчно важен и достатъчно значим за мен.” Това отношение се възприема от детското съзнание като инструмент за измерване на собствената значимост и по-късно се очаква от всички „други” в живота на индивида, вече като възрастен човек. Ако майката е подала сигнал „недостатъчно значим и важен”, човек започва да възприема себе си наистина като такъв и очаква и от другите такова отношение. Разбира се, не можем да се върнем в миналото и да променим родителите си или тяхното отношение, но можем тук и сега вече като възрастни индивиди да поработим върху промяната на собствените си виждания за себе си и на личните си възгледи и убеждения. На българския пазар е налична много литература за самопомощ и личностно развитие и хората със затруднения в комуникацията или критично ниско самочувствие могат сами да направят много за преодоляване на проблемите си. Ако затрудненията са по-сериозни, помощта на психотерапията би могла да бъде много адекватна. Целта е всеки един от нас да получи шанс да изживее живота си пълноценно и да вземе от него всичко, което му се предлага; другото е задоволяване с онова, което никой не е успял да вземе преди теб и онова, което е оставено на случайността. А пак казвам, срещна ли такъв човек, имам силен импулс да го разтърся и да му покажа онова, което би могъл да бъде. В работата си използвам една приказка за малко прашно камъче, намерено край пътя, което някой държи в ръката си, подхвърля от джоб в джоб и го намира за безполезно, без да знае, че ако мъничко го поизтърка и лъсне, то ще се превърне в диамант – безценен и скъп, желан от всички наоколо.

*В статията се говори за социалната тревожност; да се разграничава от психическото разстройство социална фобия.


МАЙКА …. ИЛИ НЕ?!?

Изкуственото прекъсване на бременността винаги е било оспорвана и коментирана тема. Заклеймявано от църквата, отричано от някои правителства и закони и предизвикващо споровe в лекарското съсловие навсякъде по света. И някъде между всички тези полемики остава на заден план самото преживяване и онзи, който е подложен на него. Жената и това нейно решение, както и последиците от него върху психическото и емоционалното й състояние не са приоритет нито на църквата, нито на правителствата, нито дори на лекарите. Тя остава сама с решението си и с последиците от него, които често са за цял живот. И тук нямам предвид неблагоприятните медицински прогнози, ако по време на аборта възникнат усложнения. Имам предвид усещанията, мислите и чувствата – пораженията, които това решение оказва върху жената завинаги. Онези едва забележими пукнатини в емоциите й, които остават за цял живот. Белезите, които остават в душата й и които тя не смее да изложи на показ и пред най-близкия си човек.

За повечето от мъжете онова, което ще кажем тук ще остане неразбрано. Може би за някои жени също. За някои хора аборта е просто медицинска процедура, като операцията на апендицит например. Как обаче го преживява една жена, преди да вземе решение да прекъсне бременността си и след като го изпълни? Независимо дали е на 17 и таткото е неизвестен или е  на 40 и вече има две щастливи и усмихнати деца.

В психиката и ценностната система на жената е заложено да дава живот. Още от детските си години всяко момиченце притиска нежно куклата до себе си вечер преди да заспи и подтиска собствения си страх от тъмното с желанието си да успокои някой друг, по-важен от нея. В юношеството осъзнаваме, че вече можем да даваме живот и в повечето случаи търпеливо изчакваме момента, в който ще станем майки. Това е част от мисията на жената и нещо, на което е способна единствено тя. Случва се обаче този момент да не настъпи тогава, когато си го планирал или да се появи в неподходящо за теб време. Независимо от етапа на живота, в който стигнеш до подобна дилема, болката и въпросите, които те измъчват са едни и същи. „Правилно ли постъпвам?”

Доста често разумът и сърцето дават различни отговори на този въпрос. Ако с разума осъзнаваш, че това е най-доброто решение, това не пречи на сърцето да усеща самият акт като някаква форма на предателство. Ако разума ти е убеден, че трябва да мислиш за собствения си живот, сърцето нашепва, че правиш едно малко убийство. Ако изпитваш облекчение, че си се справила с това, в сърцето си изпитваш срам от тази скрита постъпка. Някои жени продължават да съжаляват за това години след като вече е минало. Задават си въпроса какво щеше да е, ако малкото им момиче или момче имаше братче или сестриче. Въпроси, на които няма как да знаят отговора, защото той е останал някъде в историята преди много време. Въпроси, които всъщност не водят до нищо приятно или ползотворно, просто защото си имал само няколко дни да решиш как да отговориш. А няколко дни съвсем не са достатъчни да вземеш решение, което ще повлияе върху целия ти живот.

Съзнателното прекъсване на бременността е травма за женската психика, и то със сериозен размер. В мислите на жената, направила аборт по свое желание, този акт се разглежда като една малка смърт. Ако аборта е спонтанен и нежелан, загубата на плода се отчита от жената като загуба на живо същество, не просто на бременност. Интересно е, че това се случва в последните няколко века. Преди това е имало времена, в които майчинството и бременността са се разглеждали под доста по-различен ъгъл. До края на седемнадесети век майчинството се е свеждало до износване на плода и раждането му. След това децата са предавани на различни дойки и кърмачки и често родителите им са ги виждали едва при настъпване на юношеството. После изведнъж в обществото са се появили позивите към жената да се върне към изконната си роля и да отглежда децата си сама, да бъде майка. Именно от тогава насам, жената възприема ролята си на майка по съвременния начин. От тогава насам, жената започва да възприема майчинството като изключително важен момент в живота си, своя и на детето си. Под влияние на обществените разбирания майката става майка в истинския смисъл на тази дума, който влагаме днес. По същия този начин обществото ни налага определени разбирания за думата аборт. Да прекъснеш бременността си, означава да направиш грях според църквата и религиозните схващания.  Според останалите майки – да поставиш себе си и своя живот пред живота на бъдещото си дете. Според някои хора – да постъпиш егоистично и себично. Може би всички тези разбирания пречат на жената да изпита именно онова, което самата тя изпитва и мисли за подобна постъпка. Може би всички тези обществени нагласи допринасят за някои от усещанията и мислите, терзаещи жената, изправена пред алтернативата за прекъсване на бременността. В кабинета си съм срещала жени, които след години изпитват вина и съжаляват за това, което са направили. Често тези усещания ни преследват цял живот и носят след себе си или утежняват вече появили се психични проблеми. Карат ни да се чувстваме виновни, прегрешили и нищожни.

В главата ни се появяват мисли като ….” може би не ставам за майка”…, …” може би съдбата ще ме накаже за онова, което съм направила…”, …” може би животът ми щеше да бъде по-различен, ако…”. Най-често срещаната емоция, която изпитва всяка жена, изправена пред аборт е чувството за вина. Усещането, че постъпваш нередно – според обществото, според лекарите, според другите майки… Ако след аборта се появи усещането за облекчение от свършеното, вината се засилва неимоверно. След като изпитвам облекчение, значи аз съм лош човек, значи съм лоша жена и лоша майка. Ако останалите разберат какво си мисля, всички ще решат, че съм лоша. Лоша в този случай е синоним на аморална, лишена от ценности, егоистка, отблъсната от обществото. Това е и основната причина толкова много жени да не говорят за постъпката си и дори да я отричат. Страха от заклеймяване от останалите, страха, че те ще си помислят че ти си лош човек, щом си допуснал това да се случи. Страха от мисълта, че ти си имала избор и си предпочела собствения си живот пред това да дадеш живот на някой друг. Страха от мисълта: в  какво ме превръща този мой избор? Страха от онова, което щеше да е по-различно в живота ти, ако не беше постъпила по този начин.

Истината е, че от подобни мисли не можем да се спасим, поне не веднага. Те са нормална част от преживяванията на всяка жена, която е изправена пред подобна трудна и сериозна дилема. Особено тежко се изживяват при жени, които все още нямат собствени деца и за които майчинството тепърва предстои. Да вземеш такова решение във възраст, в която хората обикновено имат деца е едно от най-тежките преживявания, които поставят жената на изпитание. Доста често се случва жената да направи компромис със собствените си виждания, мечти и цели заради бременност, която е нежелана и не отговаря на нейните представи за развитието й, но заради обществото и времето, тя взима решение, което я поставя в подчинителна позиция. Разбира се, решението на всяка жена е нейно лично право и това е хубавото в държавите, в които прекъсването на бременността, както и нейното износване са възможности за избор. Тогава, когато бременността не е планирана и желана обаче, мислите и усещанията, независимо кое решение избереш, са неизбежни. И в двата случая можеш да се питаш „Правилно ли постъпвам?”, „Това ли е най-доброто, което мога да направя?”, „Трябва ли…?”. Позволяваме на всички тези въпроси да ни наслагват чувство за вина, сякаш живеем във времена, в които ще ни убият с камъни, ако вземем решение, което устройва нас самите. Сякаш ние самите обезценяваме правото си на избор и приемаме да сме първо майки, и после жени. Сякаш даваме правото си на избор на обществото и приетото от него мнение, и лишаваме себе си от собствените си права. Правото да бъдем жени, да бъдем майки, да бъдем хора.

Решението е изключително важно – то носи след себе си толкова различни перспективи и толкова много вероятности. Толкова промени и възможности… Всяка жена трябва го вземе за себе си. Понякога краткия срок съвсем не е достатъчен. Понякога каквото и да решим, мисълта за него ни преследва през целия ни живот. С този кратък обзор моята цел беше да ти дам усещането, че ти не си сама във всичките тези мисли и колебания, независимо от решението, което вземаш.

 


ДА ИЗБЕГНЕМ НЕГАТИВНИТЕ ЕМОЦИИ

ДА ИЗБЕГНЕМ НЕГАТИВНИТЕ ЕМОЦИИ?!? ЛЕСНО Е!

 Миналият път говорихме за гнева и как да се научим да го преодоляваме и да не попадаме в ръцете му всеки път и по всякакъв повод. Гневът обаче далеч не е единственото чувство, способно да ни извади от равновесие и да превърне един светъл и слънчев ден в лека форма на проклятие. Останалите емоции, които могат да ни хванат в капан са също толкова опасни и неприятни, така че нека обърнем внимание и на тях.

 Всеки от нас е изпитвал чувството на тъга или загуба, на страх, на вина, на безсилие или поражение- все познати емоции, които въпреки че не вдигат нервите ни във въздуха, са също толкова унищожителни и трудни за преживяване. Ако пък ви се струва, че по-често се гневите, отколкото което и да е от гореизброените емоции, то има обяснение и за това: всяка емоция, която ни плаши и застрашава по някакъв начин, още преди да я усетим съзнателно, я превръщаме в друга форма на чувство, което не ни плаши толкова много. Обяснението е, че всеки от нас има закодирани лични характеристики от детството си- при някои това е страхът от изоставяне, при други страхът от контрол или неговата загуба, при трети страхът от провал. Всяко събитие или поведение, което усещаме като заплашително за нашия основен страх, провокира определена емоция у нас. Най- често за да не се изправяме пред нашата основна и плашеща емоция или страх, ние я преработваме и трансформираме в друга такава- по-подходяща и не толкова плашеща за нас.

(още…)