Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Tag: майчинство

Родителските грешки през първите няколко години

Три груби грешки, които да не допускаме с малката личност вкъщи

Когато се появи дългоочакваният нов член на семейството, заедно с еуфорията и поздравленията през първите дни идват и умората, недоспиването и постоянното усещане за „на ръба“ и пълното изтощение на родителите. След първите осемнадесет месеца малкият ни човек вече е достатъчно голям, за да опознава света около себе си, грижите за него са по-малко, можем да спим по цяла нощ без прекъсване и е дошъл моментът да се наслаждаваме на общуването с проходилото си дете. Това, че физическите грижи, които изисква детето ни са намалели в сравнение с първите месеци, прехвърля отговорността и вниманието към новите потребности на детето, а именно да се грижим за психическото му развитие и всички нови способности и умения, които то придобива. Цялата отговорност за това какъв човек ще стане детето ни лежи върху нас като родители и именно затова първите 7 години са от изключително значение за личностните характеристики на бъдещия възрастен. Какви грешки допускаме в ежедневието си на родители, които са колкото незабележими, толкова и важни? Как да намираме правилните думи, които нежно да оформят личността на детето ни, а не грубо да я потискат и смачкват?

Ще започна тази рубрика с посланието: Дръжте се с детето си като с най-добрия си приятел или със скъп гост у дома ви!

Three kids giving thumbs up sign

Не, нямам предвид да споделяте с него всичките си душевни мъки и терзания или да говорите с часове по телефона. Нека да видим как повечето родители се отнасят към детето си в един обичаен ден на детската площадка. Уморената и ангажирана майка дърпа двегодишното си дете от катерушката, докато то упорито забива крачета в земята и не иска да си тръгне. Вече е време за обяд и за следобеден сън, но малчугана се е заиграл и не му се прибира. Сега си представете, че на приятелката ви не й се тръгва от заведението, в което  седите вече от 2 часа и претендира, че иска да си дояде салатата. Ще я хванете ли за дрехите, за да я извлечете от ресторанта и да я поставите на предната седалка на колата или търпеливо и разумно ще я почакате да свърши и след малко ще тръгнете заедно? Защо прилагаме двойни стандарти към най-добрия си приятел и към собственото си дете? Лично на мен ми се струва неразумно.

Не налагайте властта си насила!

Ако вашият малчуган се е заиграл, по-добрия вариант е да изчакате да поиграе още малко или с хитрост да отвлечете вниманието му към нещо интересно за него по пътя за вкъщи, така че той сам да пожелае да се прибира. „Сега на път за вкъщи ще минем покрай онова дърво, на което преди малко видяхме красивата птичка. Може би вече е започнала да си прави гнездо. Хайде бързо да тръгваме натам, за да не пропуснем правенето на гнездото.“ За „примамка“ може да ни послужи птичката, строителните работници с големия багер или каквото и да е друго, което би впечатлило малчугана ви и би предизвикало интереса му. Обратното, налагането на вашите решения научават детето, че властта е във вас и че неговите желания нямат никакво значение. Всичко това го поставя в позицията на подчинен. И понеже всяко дете се учи именно от това, което ние му показваме с поведението си, следващият път то ще се опита да наложи волята си по начина, по който вие сте му показали – със сила, инат или плач.

Постоянното „Внимавай!“

Свръхтревожността е друга грешка, която родителите на първо дете допускат често. Да, прохождащото дете може да падне и да се удари в ръба на масата. Това е нормално и се случва на всяко дете. Вместо да притичваме до него всеки път, когато наблизо има опасен предмет, не е ли по-добре просто да обезопасим ъглите в апартамента? Но не можем да обезопасим детската площадка, стълбището и целия свят, нали? Тревожните родители най-често са имали свои тревожни родители или са силно емоционални натури. Обикновено, ако по време на бременността, раждането или първите месеци на детето е имало сериозни здравословни проблеми или застрашаващи инциденти, майката развива свръхтревожност за здравето на детето си. Имайте предвид обаче, че тревожността се предава и по генетичен път, и чрез нашето поведение на децата ни, така че е от особена значимост да ограничим притесненията си и детето да ни вижда тревожни възможно най-рядко. Постоянно тревожният родител дава на детето си погрешен и вреден сигнал, че светът е опасен и всеки момент може да се случи нещо лошо. Това прави детето пасивно, с ниска или никаква мотивация да изследва непознати, нови предмети или ситуации около себе си. Знаете, че децата са силно любознателни към всичко, което виждат за първи път. Тревожната майка ще потисне това любопитство със собствените си страхове и след години ще се пита защо детето е толкова пасивно или защо във всяка нова група с приятелчета заема ролята на жертва и е винаги тормозено от другите деца. Наред с това детето с тревожен родител на свой ред става тревожен възрастен. В практиката ми почти всеки клиент с тревожно състояние или разстройство споделя, че е имал тревожна майка или баба.

Моделирайте собственото си поведение и потискайте емоциите си всеки път, когато имате желание да кажете „Внимавай, това е опасно“. Така или иначе вашето дете на около 3 годишна възраст може да прецени само по вашето поведение дали нещо е опасно или не е. Ако то изтичва на пътя, в момента в който идва автомобил, вие няма да извикате от пейката, а ще се затичате и ще го приберете от улицата. По този начин детето разбира, че наистина подобно поведение е опасно за него. Ако обаче се катери по пързалката, а вие стоите наблизо и през три минути повтаряте „Внимавай“, детето разбира, че това не е толкова опасно, щом не се притичвате за помощ веднага. Децата научават повечето неща не от онова, което им казваме като уроци и напътствия, а от собственото ни поведение. Нормално е да го отдалечим от горещата фурна или котлон, защото те представляват реална опасност. Падането в калната локва не застрашава физически детето и колкото и да повтаряме „Внимавай“ детето разбира по поведението ни, че това не е опасно, а е просто нежелано от мама.

 

Не се сърдете на детето си, никога!

 

За да моделират добро поведение у детето, много майки допускат грешката да му се сърдят, когато то прави нещо нежелателно. Сърденето може да бъде изразено като неговорене на детето, игнориране или отказване на целувки и прегръдки. За нищо на света не се сърдете на детето и не правете това! Майката е човекът, който представлява цялата вселена на малкото дете. Тя е фигурата, от която детето очаква утеха, подкрепа, доверие, стимулиране, кураж, любов и одобрение. Когато се сърдим на детето заради някоя негова постъпка и го показваме като не му говорим или го лишаваме от прегръдки и близост, ние всъщност го наказваме чрез отнемане на вниманието и на любовта си. Подобно поведение от страна на майката се разбира от детето като „Когато правя нещо лошо, няма да бъда обичан“, „Когато съм лош, не заслужавам любов“. Моделът на отношения, който посяваме в детето на 3-4-5 годишна възраст, детето го пренася като поведение в целия си живот след това. В работата си съм се срещала с момичета на 20 или 30 години, вече зрели жени, чийто майки са ги наказвали чрез сърдене и неговорене. Понякога с часове, а нерядко в юношеска възраст и с дни и седмици. Тези деца в бъдеще имат ниско мнение за себе си, плахи са, неуверени, с ниско или никакво самочувствие. Няма родител, който да иска за детето си всичко това. А сърденето и лишаването на детето от близост и любов са най-прекия път към ниската самооценка на детето в бъдеще. Не причинявайте това на малката личност, която възпитавате. Малкото дете има нужда да знае, че вие го обичате независимо дали е послушно или не, дали прави пакости или не, независимо дали сте уморена и раздразнителна или сте спокойна и имате време да играете с него. Укорявайте неправилната постъпка и изразете с думи или демонстрирайте желаното поведение, вместо да бъдете „сърдита“. Сърденето научава детето, че вие го обичате само когато  е добро и послушно. Това наказание и лишаване на малчугана от любов и внимание всъщност моделира послушно, тихо и кротко дете, което по-късно се превръща в пасивен възрастен, постоянно правещ жертви и компромиси, за да се хареса на другите и да получи тяхното одобрение и любов.

 

За да обобщим и запомним трите първи грешки, които правим с децата си – не налагайте властта си агресивно и със сила, не се тревожете прекалено много и не се сърдете на детето. Заинтригувайте го и го накарайте то самО да поиска желаното от вас, запазете спокойствие и задръжте тревогите в себе си и му показвайте любов дори и когато току-що е изляло чашата със сок върху изгладеното пране.

 


За майчинството, готовността да си родител и следродилната депресия

* Статията е написана по реални преживявания на една майка и няма претенции да бъде с професионално звучене.

В живота на всеки човек идва момент, в който се появява желание да стане родител. Ако това желание е добре обмислено и планирано, обикновено се очаква, че родителството ще е приятен и спокоен процес. А и нали хората казват, че това е най-хубавото нещо на света. Тук ще разгледаме родителството от гледната точка на жената, а именно – майчинството. Какво се случва с жената непосредствено след раждането и как по-лесно тя да се адаптира към новата ситуация в семейството. Ако сте мъж, то можете да прочетете тази статия, за да знаете какво изпитва половинката ви и как да й помогнете в тези трудни за нея моменти.

Напоследък се наблюдава тенденция към все по-късно майчинство – съвременните жени предпочитат първо да подсигурят професионалното си развитие и финансовата си обезпеченост и тогава спокойно да се отдадат на отглеждането на детето си. По-зрялата възраст обаче наред с по-отговорно отношение към бременността и майчинството предполага и по-тежко изживяване на всички физически и психически промени, съпътстващи тази промяна. Причините за това са както в хормоналните промени на по-зрелия организъм, така и поради факта, че по-възрастната жена има улегнал и типичен начин на живот, с който й е по-трудно да се раздели.

Ще оставим физическите промени на майчинството на медицината, и тук ще разгледаме психическите трудности, с които се сблъсква жената, когато стане майка. За тези промени е изписано и изговорено много и те са известни като т.нар. следродилна депресия. Не всички жени се сблъскват с нея, но голяма част от майките я изживяват и този процес усложнява и майчинството, и осъществяването на топла и здрава връзка с новороденото още в самото начало.

И така…., какво да очаквате, ако ви предстои да станете майка или вече сте станала, но не успявате да се радвате на случващото се? Следродилната депресия обикновено настъпва след пристигането ви вкъщи и поемането изцяло  на грижите за новороденото. Обичайните симптоми са тъжно настроение и плач. В плач можете да избухнете както поради някаква реална причина, така и напълно безпричинно. Ако бебето плаче, най-често майката в депресия плаче заедно с него. Ако пък всичко с него е наред, вида на мръсната къща, която обикновено сте свикнали да поддържате в изряден вид, може да ви разплаче. Бихте могли да се дразните от всички бебешки вещи, разпръснати из целия ви дом. Може да изпитвате усещането, че сте се заели с непосилна задача, с която кой знае как всички останали жени се справят, но явно вие не успявате. Може да не понасяте мисълта, че от тук насетне в къщата винаги ще са разхвърляни детски играчки, биберони и пелени. Нормално е дори да стигнете до там, че да мислите, че с вашия живот е свършено и в бъдеще ще сте само майка, но не и жена, не и личност. Промяната, с която се сблъсква жената след раждането е толкова голяма, че е допустимо да имате усещането, че оттук нататък няма да имате време за себе си и за собствените си интереси. Именно от това усещане произтича и съзнанието, че животът ви е свършил и се появява желанието да върнете времето назад. От това желание неизменно следва и чувството за вина, което ви напомня, че за новия малък член на семейството вие сте най-важния човек, а всъщност не можете да се справите  с това. Съзнанието, че всички останали някакси се справят с това, а вие не успявате, ви кара да се чувствате виновна, некадърна и лоша. Мисли от рода на „Не ставам за майка”, „Това не е за мен”, „Защо никой не ме предупреди, че е толкова трудно” неизменно съпътстват живота на майката в депресия.

От особена важност за справянето с всички тези негативни усещания и състояния е присъствието и подкрепата на близките. Партньорът е най-важния човек, от чиято емоционална подкрепа има нужда младата майка, и разбира се, чисто физическата помощ на някой друг близък. Заедно с новия член на семейството възникват и много нови задължения, така че старите физически дейности по обгрижване на дома и домакинството е желателно да бъдат поети от някой друг, поне временно. По отношение на таткото, който също е изправен пред предизвикателството да се справя с много нови реалности, то той трябва да знае, че на майката й е в пъти по-трудно, отколкото на него. Жената със следродилна депресия има нужда от непрекъсната демонстрация на любов и внимание. Фактът, че тя се чувства неспособна да се справи с новите си задължения е задължително изискване таткото да й демонстрира, че тя всъщност се справя и то много добре. /татковци, дори и това да не е истина, излъжете – майката в този момент има нужда от тази лъжа/. На младата майка й е необходимо време, за да свикне с новороденото, с къщата, пълна с пелени и бебешки шишета, с безпорядъка, който цари в първите дни, докато още не сте се научили да се грижите един за друг с малкия нов член на семейството.

Всички тези симптоми обаче имат своя край. При някои жени положителната промяна настъпва след 2 до 3 седмици, при други е необходимо повече време. Именно това е нещото, което младата майка не трябва да забравя и което ще й помогне да понесе по-лесно този труден период.

Като завършек ми се иска да кажа няколко думи, отнасящи се и до двата пола. Да си мислиш, че си готов да станеш родител в повечето случаи няма нищо общо с онова, което се случва след като родителството стане факт. Цялата готовност от преди това се изпарява и виждаш, че всъщност реалността е много различна. Целият ти живот се променя и за теб промяната е толкова по-трудна, колкото по-дълго време си живял с навиците си преди това. Т.е. с възрастта и на двата пола им става все по-трудно да променят живота и навиците си и да напаснат ежедневието си с това на малкият нов член на семейството. И точно когато и на таткото, и на майката им се струва, че това е най-трудното предизвикателство, с което са се заели, и че може би няма да се справят… точно тогава идва денят, в който започвате да успявате, да се обичате, да свиквате един с друг……., да следите първата усмивка, първия сънен поглед, първия звук на малкото си човече…….. и разбирате, че вече сте родители, и че се справяте успешно. Просто ви е било необходимо малко време, за да влезете в новата си роля.


МАЙКА …. ИЛИ НЕ?!?

Изкуственото прекъсване на бременността винаги е било оспорвана и коментирана тема. Заклеймявано от църквата, отричано от някои правителства и закони и предизвикващо споровe в лекарското съсловие навсякъде по света. И някъде между всички тези полемики остава на заден план самото преживяване и онзи, който е подложен на него. Жената и това нейно решение, както и последиците от него върху психическото и емоционалното й състояние не са приоритет нито на църквата, нито на правителствата, нито дори на лекарите. Тя остава сама с решението си и с последиците от него, които често са за цял живот. И тук нямам предвид неблагоприятните медицински прогнози, ако по време на аборта възникнат усложнения. Имам предвид усещанията, мислите и чувствата – пораженията, които това решение оказва върху жената завинаги. Онези едва забележими пукнатини в емоциите й, които остават за цял живот. Белезите, които остават в душата й и които тя не смее да изложи на показ и пред най-близкия си човек.

За повечето от мъжете онова, което ще кажем тук ще остане неразбрано. Може би за някои жени също. За някои хора аборта е просто медицинска процедура, като операцията на апендицит например. Как обаче го преживява една жена, преди да вземе решение да прекъсне бременността си и след като го изпълни? Независимо дали е на 17 и таткото е неизвестен или е  на 40 и вече има две щастливи и усмихнати деца.

В психиката и ценностната система на жената е заложено да дава живот. Още от детските си години всяко момиченце притиска нежно куклата до себе си вечер преди да заспи и подтиска собствения си страх от тъмното с желанието си да успокои някой друг, по-важен от нея. В юношеството осъзнаваме, че вече можем да даваме живот и в повечето случаи търпеливо изчакваме момента, в който ще станем майки. Това е част от мисията на жената и нещо, на което е способна единствено тя. Случва се обаче този момент да не настъпи тогава, когато си го планирал или да се появи в неподходящо за теб време. Независимо от етапа на живота, в който стигнеш до подобна дилема, болката и въпросите, които те измъчват са едни и същи. „Правилно ли постъпвам?”

Доста често разумът и сърцето дават различни отговори на този въпрос. Ако с разума осъзнаваш, че това е най-доброто решение, това не пречи на сърцето да усеща самият акт като някаква форма на предателство. Ако разума ти е убеден, че трябва да мислиш за собствения си живот, сърцето нашепва, че правиш едно малко убийство. Ако изпитваш облекчение, че си се справила с това, в сърцето си изпитваш срам от тази скрита постъпка. Някои жени продължават да съжаляват за това години след като вече е минало. Задават си въпроса какво щеше да е, ако малкото им момиче или момче имаше братче или сестриче. Въпроси, на които няма как да знаят отговора, защото той е останал някъде в историята преди много време. Въпроси, които всъщност не водят до нищо приятно или ползотворно, просто защото си имал само няколко дни да решиш как да отговориш. А няколко дни съвсем не са достатъчни да вземеш решение, което ще повлияе върху целия ти живот.

Съзнателното прекъсване на бременността е травма за женската психика, и то със сериозен размер. В мислите на жената, направила аборт по свое желание, този акт се разглежда като една малка смърт. Ако аборта е спонтанен и нежелан, загубата на плода се отчита от жената като загуба на живо същество, не просто на бременност. Интересно е, че това се случва в последните няколко века. Преди това е имало времена, в които майчинството и бременността са се разглеждали под доста по-различен ъгъл. До края на седемнадесети век майчинството се е свеждало до износване на плода и раждането му. След това децата са предавани на различни дойки и кърмачки и често родителите им са ги виждали едва при настъпване на юношеството. После изведнъж в обществото са се появили позивите към жената да се върне към изконната си роля и да отглежда децата си сама, да бъде майка. Именно от тогава насам, жената възприема ролята си на майка по съвременния начин. От тогава насам, жената започва да възприема майчинството като изключително важен момент в живота си, своя и на детето си. Под влияние на обществените разбирания майката става майка в истинския смисъл на тази дума, който влагаме днес. По същия този начин обществото ни налага определени разбирания за думата аборт. Да прекъснеш бременността си, означава да направиш грях според църквата и религиозните схващания.  Според останалите майки – да поставиш себе си и своя живот пред живота на бъдещото си дете. Според някои хора – да постъпиш егоистично и себично. Може би всички тези разбирания пречат на жената да изпита именно онова, което самата тя изпитва и мисли за подобна постъпка. Може би всички тези обществени нагласи допринасят за някои от усещанията и мислите, терзаещи жената, изправена пред алтернативата за прекъсване на бременността. В кабинета си съм срещала жени, които след години изпитват вина и съжаляват за това, което са направили. Често тези усещания ни преследват цял живот и носят след себе си или утежняват вече появили се психични проблеми. Карат ни да се чувстваме виновни, прегрешили и нищожни.

В главата ни се появяват мисли като ….” може би не ставам за майка”…, …” може би съдбата ще ме накаже за онова, което съм направила…”, …” може би животът ми щеше да бъде по-различен, ако…”. Най-често срещаната емоция, която изпитва всяка жена, изправена пред аборт е чувството за вина. Усещането, че постъпваш нередно – според обществото, според лекарите, според другите майки… Ако след аборта се появи усещането за облекчение от свършеното, вината се засилва неимоверно. След като изпитвам облекчение, значи аз съм лош човек, значи съм лоша жена и лоша майка. Ако останалите разберат какво си мисля, всички ще решат, че съм лоша. Лоша в този случай е синоним на аморална, лишена от ценности, егоистка, отблъсната от обществото. Това е и основната причина толкова много жени да не говорят за постъпката си и дори да я отричат. Страха от заклеймяване от останалите, страха, че те ще си помислят че ти си лош човек, щом си допуснал това да се случи. Страха от мисълта, че ти си имала избор и си предпочела собствения си живот пред това да дадеш живот на някой друг. Страха от мисълта: в  какво ме превръща този мой избор? Страха от онова, което щеше да е по-различно в живота ти, ако не беше постъпила по този начин.

Истината е, че от подобни мисли не можем да се спасим, поне не веднага. Те са нормална част от преживяванията на всяка жена, която е изправена пред подобна трудна и сериозна дилема. Особено тежко се изживяват при жени, които все още нямат собствени деца и за които майчинството тепърва предстои. Да вземеш такова решение във възраст, в която хората обикновено имат деца е едно от най-тежките преживявания, които поставят жената на изпитание. Доста често се случва жената да направи компромис със собствените си виждания, мечти и цели заради бременност, която е нежелана и не отговаря на нейните представи за развитието й, но заради обществото и времето, тя взима решение, което я поставя в подчинителна позиция. Разбира се, решението на всяка жена е нейно лично право и това е хубавото в държавите, в които прекъсването на бременността, както и нейното износване са възможности за избор. Тогава, когато бременността не е планирана и желана обаче, мислите и усещанията, независимо кое решение избереш, са неизбежни. И в двата случая можеш да се питаш „Правилно ли постъпвам?”, „Това ли е най-доброто, което мога да направя?”, „Трябва ли…?”. Позволяваме на всички тези въпроси да ни наслагват чувство за вина, сякаш живеем във времена, в които ще ни убият с камъни, ако вземем решение, което устройва нас самите. Сякаш ние самите обезценяваме правото си на избор и приемаме да сме първо майки, и после жени. Сякаш даваме правото си на избор на обществото и приетото от него мнение, и лишаваме себе си от собствените си права. Правото да бъдем жени, да бъдем майки, да бъдем хора.

Решението е изключително важно – то носи след себе си толкова различни перспективи и толкова много вероятности. Толкова промени и възможности… Всяка жена трябва го вземе за себе си. Понякога краткия срок съвсем не е достатъчен. Понякога каквото и да решим, мисълта за него ни преследва през целия ни живот. С този кратък обзор моята цел беше да ти дам усещането, че ти не си сама във всичките тези мисли и колебания, независимо от решението, което вземаш.