Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия, тренинги и семинари За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Етикет: психотерапия

Как да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели

Да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели.

 

Като родители, ние осъзнаваме огромната значимост на нашето поведение  и отношение върху бъдещето на детето. От нас зависи не само физическото му оцеляване през първите години, но и цялото му бъдещо развитие и реализация в живота. Всеки от нас иска най-доброто за детето си, и през повечето време всеки от нас прави най-доброто, на което е способен като родител. Докато вървим по този път заедно с децата си обаче, допускаме една съществена грешка, която остава незабелязана. Ако искаме най-доброто за детето си, тогава защо в речника ни през първите години от живота му преобладава думичката „Не”. Не, не можеш да сипваш вода в кофичката с пясък. Не, не може да смесваш брашното със сок от ябълка. Не, не е разрешено да играеш с пластмасовата чаша, намерена на площадката пред блока.

lego

Животът на детето през първите му години е изпълнен с „Не-та”, със забрани и с неща, които не трябва да прави. Разбира се, има предмети и дейности, които са опасни за него, но защо не заменим не-тата с да. Едно от основните знания, които се преподават при работа с деца с хиперактивност и дефицит на вниманието е да казваме на детето това, което трябва да прави, вместо онова, което не трябва. „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!” например. Същото можем да приложим при всяко едно дете. Дори трябва! Думичката „Не” и отрицанието обикновено засилват интереса към забранената дейност или предмет и провокират любопитството на детето именно към забраненото. Насочването на вниманието към желаното и разрешеното няма да засилят интереса към забраненото, а ще насочат вниманието му в нова разрешена посока. И това е само една допълнителна полза. Основното е, че ние спираме със забраните. Онова, от което детето ни се нуждае за да стане един активен и деен възрастен е „Да”.

20409576-happy-kid-playing-with-toy-airplane-against-blue-summer-sky-background-stock-photo

Когато моят син види самолет /а всички деца се взират с вълнение в оставящите дири в небето самолети/, обикновено пита „Мамо, аз може ли да се кача на самолет?” Моят отговор е: Когато пораснеш, можеш дори да станеш пилот на самолет. Първият път чух: „Наистина ли? И аз да го карам?” Да, наистина. Можеш да станеш всичко, което поискаш. Можеш да караш самолет, кораб или дори совалка и да се качиш с нея на луната. Синът ми ме гледа въодушевено с блясък в очите и предполагам, че в съзнанието му се оформят красиви идеи как може да се качи на луната или на някоя звезда. Разбира се, мечтите при децата се променят. След една или две години ще ме попита как може да стане капитан на подводница, треньор по плуване или актьор. Миналата година искаше да бъде рокер и да кара мотор. И ние трябва да подкрепим всяка такава идея. Защото именно нашето разрешение или забрана карат детето да мечтае. А всяка една мечта рано или късно се превръща в цел.

 

Повечето малки момченца се впечатляват от камионите за смет, с които се почистват контейнерите. Толкова са големи, цветни и се различават от всички други камиони. Или от цистерните за горива или бетоновозите. Без съмнение, ако сте родител на момче, ще ви се наложи да чувате, че когато порасне голям, вашият прекрасен наследник ще кара такъв камион. Вие ще направите ужасяваща физиономия към таткото и ще започнете голяма реч как шофьорите на такива камиони стават по тъмно сутринта, колко мръсни и прашни се прибират вечер и как това не е работа за детето ви. Единственото, което детето ви ще чуе обаче, ще бъде „Не, това не можеш да го направиш”. То ще чуе, че вие не одобрявате едно негово желание, значи не одобрявате него самото. Ако често се налага детето ви да чува това, може и да повярва, че нищо от това, което иска не е приемливо за вас. Или че не може да го направи. А ние искаме детето ни да вярва, че може всичко.

Когато детето прави къща на средата на хола и е затрупало уютния ни дом с възглавници и столове, ние обикновено нямаме търпение всичко да приключи и обясняваме, че това са възглавници за дивана, а не са тухли или стени. Във въображението на детето то е строител, а това са материалите му, с които строи прекрасни големи сгради. Оставете го да мечтае, едни ден наистина може да стане архитект или строител и да проектира и построи голяма сграда. От вас се иска само да позволите малко безпорядък в хола и да не казвате „Не”.

Същото е и с раздробяването на новата играчка на малки парченца. Във въображението си детето ремонтира новата кола. То не я чупи. Ако смесва сол със сладко от ягоди и въодушевено обяснява как ще стане главен готвач когато порасне, а вие го виждате като мениджър в голяма корпорация, не изпадайте в ужас. Това е само едно желание, което понякога трае 3 минути,а понякога 3 месеца. Истинската професионална ориентация идва едва в юношеските години, а доста често и след това. Единствено спортистите, музикантите и различните творчески професии изискват толкова ранна ориентация и тя рядко е осъзнато желана от самото дете. В повечето случаи родителите са тези, които насочват детето към подобно поприще, докато то още е съвсем малко.

Ако сте родител на момиче, може да чуете, че иска да стане детегледачка, защото й харесва да бута количката на малката си кукла или да й подава биберона и да сменя дрехите й. Може да се изненадате, че малката ви принцеса иска да стане фризьор, защото много обича да прави плитки с найлоновата коса на куклите си. А вие мечтаете тя да стане балерина или лекар. Не казвайте „Не”. Оставете детето да мечтае, защото за него е важно да знае, че може да прави всичко, което поиска. Именно осъзнаването, че всичко е възможно кара децата да вярват в собствените си стремежи, повдига самоувереността им и отваря пред тях необятни възможности. Как едно дете да вярва в себе си и да е убедено в успеха си, ако ние винаги сме казвали „Не”?ballet-shoes-for-children

Именно нашето „Да” подсказва на детето, че първо: възможно е да постигне всичко, което  поиска. И второ: ние вярваме в неговите възможности. Ако най-важните хора вярват в твоите възможности, това не означава ли, че ти наистина можеш да го направиш? Именно това е, което трябва да предадем на децата си – вярата във възможностите им. Останалото ще го направят те самите, когато пораснат. А дотогава ние трябва да изтърпим всички строителни и готварски умения в хола или кухнята си, да подкрепяме мечтите им, дори и когато те са абсурдни и да покажем на децата си, че всичко е възможно. Че те могат всичко. Защото наистина е така.

 


Зона за родители: Възпитание без унижение

Да възпитаваме, без да унижаваме детето

Днес ще разгледаме друга често срещана грешка при отглеждането и възпитанието на детето – а именно унижението, което родителите неволно причиняват, понякога без дори да разбират за това.

parents

Доста често след поредната пакост, която малкият човек направи вкъщи, ние укорително размахваме пръст и с назидание напомняме за случилото се поне още няколко дни. Разказваме на другите майки на детската площадка, на роднините и приятелите по телефона и на съседите пред блока как малкият ни палавник е обърнал цяла чиния със спагети в ресторанта или е разлял мляко върху току-що сложените чаршафи на леглото. Как сме потънали в земята от срам пред сервитьора и повече никога няма да стъпим в това заведение. Още по-лошо е, ако разказваме на всички, че „Ето, нощес пак се изпусна в леглото….“ и „Как може Диди от 3тия етаж да пишка на гърне, а ти – големия батко, да не успяваш!“

Друг вариант на унижението е когато на парти по случай рожден ден на приятелче, вашият малчуган не иска да отиде сам в залата за игра, сгушил се е във вас и не ви оставя на мира, а вие отегчено натяквате: „Как всички други деца си играят сами, само ти не се пускаш от полата ми… Отиди при децата, няма да те изядат!“ Веднъж на детската площадка, когато всички деца ядаха сладолед чух една майка да отговаря на всеослушание: „Ники е наказан и затова няма да яде сладолед“, докато синеокия Ники стоеше до нея, гледаше тъжно и очичките му се напълниха със сълзи. Ники знае, че е наказан и че е направил грешка – няма нужда да го оповестявате пред всички. Това звучи като: „Вижте Ники колко е лош, заради лошотията си сега няма да получи сладолед.“

Всяка от горепосочените реплики от страна на родителя унижава детето пред останалите хора. Докато ние си мислим, че то си стои кротко до нас и не обръща внимание на разговорите ни с другите, детето всъщност попива всяка информация и тя му въздейства. Когато публично съобщаваме за белите, които то прави, ние всъщност публично заявяваме колко палаво, непослушно и разочароващо е детето ни. Ако вас ви критикуват пред всички колеги, как ще се почувствате? Ето така се чувства и детето ви, докато вие се оплаквате, че всяка нощ той или тя се напишкват в леглото.

o-mother-and-child

Всеки път, когато критикуваме детето си пред други хора, оплакваме се от него или споделяме за нещо, което ни тревожи във връзка с детето ни в негово присъствие, ние всъщност даваме посланието на детето си: Виж колко си разочароващ и аз искам всеки да го знае. Ние всъщност му казваме: Аз не съм доволна от теб! Не искам такова дете! Искам друго – послушно, кротко и добро дете – което не разлива мляко, държи се добре в ресторанта, успява да кара триколка от първия път и е родено, научено да пишка в тоалетна чиния. Всичко това кара детето да се чувства недостатъчно добро, проовалило се и лошо. Въздейства върху самочувствието му пред другите хора, върху самооценката му и оказва влияние върху развитието му в бъдеще. Ако ние действаме по този погрешен начин, можем да очакваме след известно време детето ни да стане твърде плахо и неактивно с останалите деца или обратно – агресивно и доминиращо на всяка цена. Първото е следствие от ниската самооценка и води до липса на активност, страх и тревожност дали няма да направи нещо погрешно /отново/, което да доведе до оплаквания и натяквания от майката; второто – агресивното поведение – ще бъде отговор на критикуването и унижението от страна на родителя: така или иначе аз все съм лошия, нека наистина да бъда лош, за да съм първи /най-добър/ поне в нещо, дори и това да е лошото поведение.

За да не допускаме тази грешка е нужно да се държим с детето като с отделна, самостоятелна личност. Да окуражаваме доброто му поведение, а не да критикуваме и натякваме лошото. Да го хвалим пред всички останали, и да оставим забележките за насаме, и то еднократно. Не е нужно на всеки 20 минути да напомняме, че то вече веднъж е разляло сок на пода и сега няма да му даваме да сервира чашата си, докато не се научи да не разлива. Похвалата пред другите хора, направена пред детето, му казва: Мама се гордее с мен! Мама се радва, че аз съм най-доброто дете! За мама аз съм най-добър, красив, умен и т.н. Кое дете няма да иска да зарадва мама отново с добро поведение, ако вижда колко е щастлива мама от това? Окуражаването и похвалата могат да стимулират желаното поведение у детето, докато критиката ще стимулира лошото поведение.

Често срещана грешка в детските заведения – градини и ясли – е наказването на децата. Отделянето на детето от групата, на самостоятелно столче извън кръга за игра, всъщност му въздейства като висяща на врата табелка „Аз съм наказан“. „Аз съм наказан“ се превръща в „Наказан съм, защото правя лоши неща“, което детето чува като „Аз  съм лош“. Всичко това, ако се случва регулярно, кара детето да усвои за себе си мнението, че то наистина е лошо. От там нататък за него не остава нищо друго, освен да затвърди това мнение. Щом всички ме смятат за лош, значи наистина съм такъв.

Виковете и натякването вкъщи също въздействат на детето унизително. Не е нужно след като детето е разсипално брашно по целия кухненски плот или е изпръскало със сок чисто новата ви риза да крещите: „Виж какво направи! Не те ли е срам?!?“ Репликата „Не те ли е срам?“ показва на детето, че трябва да се срамува от постъпката си. Че тя е нещо много лошо и че то е достойно за срам заради нея. Всъщност разливането на сок е нормално за децата, които все още нямат изцяло развита моторика и координация на движенията. Ако не искате детето ви да разлива сок, трябва да му дадете специална чаша или вие да му държите сока. Във втория случай детето няма да се научи да държи чашата си само и ще очаква от вас да го правите вместо него до постъпването  в детската градина, така че това не е добра идея.

Уважавайте детето като самостоятелна личност – не го унижавайте пред другите или насаме, не отговаряйте вместо него, ако то може да говори и не взимайте решения, които то само може да вземе. Не разгласявайте грешките му на всеослушание, не го критикувайте пред други хора, не му лепвайте етикета „Аз съм лош“. Ако искаме да накараме една птица да лети, трябва да я учим да разпери крилата си, а не да ги подрязваме. Всяка критика всъщност подрязва крилете на вашето дете; всяка похвала го прави все по-уверено и му дава самочувствие.


Лена Лалчева в „Здравето отблизо“ по БНТ – Как да се справим с ирационалните страхове?

Ирационалните страхове и как да се справим с тях – тревожността по време на панически атаки и фобийни състояния. Гостуването ми в предаването „Здравето отблизо“ по Канал 1 на 12/04/2016г. Времето не ми стигна да кажа всичко за тези състояния, но се надявам и малкото информация да ви е полезна.

lena

 

 

 

 

Видео тук:


Паническата атака – симптоми и начини за справяне

da
Съвременният бич на силно ангажираното ни общество са т.нар. панически атаки. И ако за депресията се говореше като за епидемията на миналия век, то сякаш епидемията на този са именно паническите атаки. Все повече хора страдат от пристъпи на паника и то предимно във възрастта между 18 и 40 години.
Паническата атака изненадва изведнъж и ако е наистина силна, обикновено човек стига до търсене на бърза помощ. Първата атака не прилича на нищо изпитвано до сега и усещането е толкова плашещо, че предизвиква мисълта, че умираш.
Без конкретна причина се появява силно сърцебиене, пулсът се ускорява, може да се появи усещане за липса на въздух и въпреки поемането, индивида го усеща като недостатъчно и сякаш не успява да напълни дробовете си. Последва или съпътства изтръпване на крайниците или само на външната част на дланта и пръстите на ръцете. През тялото преминава гореща вълна, при мъжете по-често студена. При някои хора се наблюдава силно отмаляване на краката или на цялото тяло, напрежение в гърдите или главата, изтръпване на част от главата или усещане за несвъртане на едно място и желание да напуснеш стаята или мястото, на което си. Други често срещани симптоми са сковаване на челюстта, шум и напрежение в ушите, замайване, световъртеж, студени крайници или „лазене на мравки“ по крайниците. В редки случаи или след дългогодишна история на тревожното състояние може да се стигне до симптомите на деперсонализация или дереализация, които представляват усещането, че си някъде отстрани на ситуацията и заобикалящите предмети и хора изглеждат странни или нереални. Може да се появи усещането за стъпване върху памук или облаци, потъване и невъзможност да се фокусираш или изобщо да чуваш всичко, което се случва около теб.

panik-atak-nedir-646x323
Когато няколко от тези симптома се появят изведнъж, първата мисъл, която преминава през главата на индивида е за инфаркт, инсулт или задушаване. Ако отмаляването е достатъчно силно, се появява страхът да не припаднеш и обикновено съпътстващата мисъл е „Ще се изложа“. Ако цялостното усещане е за липса на контрол върху тялото и ситуацията, първата мисъл е „Полудявам“. Нищо от това не може да се случи на практика. Паник атаката е реакция на мозъка на някакъв стимул, който той е усетил като заплаха. Тази заплаха би могла да бъде прекалено много хора в търговския център или ресторанта, тълпата на летището или критиката и неодобрението на шефа или майка ти. Паник атаките могат да се появят и вкъщи, докато си почиваш на дивана или дори по време на сън. В такава ситуация нямаме реална заплаха, но усещанията са същите и са изключително плашещи. Най-често човек отива в бърза помощ, където му правят стандартните процедури, виждат, че всичко физиологично е наред, дават му венозен прием на успокоително и го изпращат вкъщи да си почива. От силния страх от преживяното, индивида започва да мисли дали ще се случи отново и понякога от страх предизвиква следваща атака.
Обикновено хората, преживели паник атака се обръщат към личния си лекар и правят стандратните медицински изследвания, които да проверят дали физически са здрави. Когато лекарите не откриват нищо притеснително, насочват към посещение на психиатър, който изписва медикаменти. Грешка е медикаментите да се пият с години и да се разчита само и единствено на тях. Лекарствата не лекуват състоянието, а само потушават симптоматиката му. Правят индивида по-малко тревожен, но в малко случаи повлияват върху паник атаките и те спират да се появяват. Причината за паническите атаки като тревожно състояние се крие в начина на мислене на индивида и неговите основни правила, убеждения и виждания за света, които повлияват цялото му поведение. Именно това променя психотерапията. В повечето случаи дори и паническите атаки да се повлияят от медикаментите и да спрат да се появяват, след няколко години при различни житейски кризи, преживявания или стрес тревожното състояние се появява отново, като паник атаки или под друго форма. Защото начина на мислене и поведение на индивида е останал същия.
Как да се справим с атаките, заедно с психотерапевта, психиатъра или сами?

ff-728x375
Независимо дали сте избрали да се лекувате с медикаменти, психотерапия или сами има някои неща, които трябва да направите, за да се справите с поредния пристъп на паника.

На първо място оставете симптомите да преминават през тялото ви и не се фокусирайте върху тях. След петата или шестата атака вече ще знаете, че не умирате, не получавате инфаркт, не се задушавате и не полудявате. Това са просто симптоми, повечето от които можем да изпитаме в напълно безобидни ситуации, като изкачването на стълби например. Ако тичаме до шестия етаж на блока, нормално е сърцето да ускори ударите си и да се задъхаме. Ако колата ни изгасне на прелез и видим задаващ се влак, ще получим същите усещания като при паник атаката – ускоряване на пулса, плитко и повърхностно дишане, отмаляване на крайниците. Всичко това са реакции на различни органи на тялото, на които мозъкът е дал команда да реагират – за да те подготвят за борба или бягство, след като е регистрирана задаваща се заплаха. Просто при паник атаката те са наситени, за тях няма конкретна причина /задаващ се влак/ и ние реагираме със страх и с негативни мисли, което само усилва и удължава симптомите.
Ето няколко основни стъпки за справяне с паник атаката:
1. Фокусиране на вниманието върху нещо друго, което да изисква конценттрация на мозъка, не само участието на ръцете или зрението.
2. Дишане с корема, дълбоко и плавно, така че да е комфортно за организма и да противодейства на плиткото повърхностно дишане. Издишането трябва да е удължено и по-дълго от вдишването, но да е комфортно за тялото и да не се стига до рязко поемане на въздух след издишане.
3. Изчакване и позволяване на атаката и нейните симптоми да преминат през тялото. Няма паник атака, която да продължава до безкрайност. Тя има начало и край, има предиктори за нея, които се усещат преди самата паник атака и след пиковата й част има остатъчни симптоми и тревожност, които могат да продължат от минути до часове или няколко дни след нея. При всеки човек е различно.
4. Спокойствие. Вие не умирате, не припадате, не се задушавате. Всичко това вече сте го изпитвали няколко пъти и не е възможно да умирате всеки път.

Желая ви здраве, спокойствие и хармония!


Работа с EMDR терапия

EMDR терапия

Какво е EMDR?
Десенситизация и повторна преработка на информацията посредством движения на очите

EMRD e сравнително нова за България терапия, използвана за преработка на травми и травматични спомени. Основoположник на терапията е Д-р Франсин Шапиро, която открива действието на движенията на очите като терапевтичен инструмент през 1987 г. След изпитването на метода и прилагането му, са проведени серия научни изследвания, които имат за цел да потвърдят научно действието на терапевтичната модалност. В момента EMDR се използва активно от сертифицирани терапевти в цяла Европа, Израел и САЩ. Наред с това начинът на работа на EMDR терапията е с доказана невробиологична основа – нещо, което липсва при по-голямата част от психотерапевтичните модалности. EMRD терапията е подходяща за работа с всички видове травми, както сериозни психически стресиращи събития /терористични актове, катастрофи, инциденти/, така и с травматични спомени от детските години или настоящи проблеми.
• Целта на терапията е да осигури на клиента възможно най-бърз, ефективен и безопасен терапевтичен процес; да осигури подходящо и адаптивно решение на актуалните проблеми на клиента и да формира нови умения, поведения и убеждения, които да оптимизират моделите на бъдещо поведение на клиента.
• EMDR е най-подходящата модалност за хора с единично травматично преживяване като катастрофа, сексуално насилие, физическо насилие, природни бедствия, травмираща медицинска интервенция. В началото на своето развитие терапията е прилагана с огромен успех при ветерани от Виетнам, а към настоящия момент EMDR е терапията, призната от Световната здравна организация за най-ефективната при работа с посттравматичен стрес и различни видове травми.
• EMDR може да се използва и като бърз метод за подготовка при предстоящи предизикателства, като изгражда нови умения и стратегии на поведение и мислене, чрез даване на нова перспектива и гледна точка за конкретнатта ситуация или проблем.


Социалната тревожност

20120627_0034

Грозното патенце или малкото прашно камъче…

*виж забележка по-долу

На всички ни се е случвало да се запознаем с човек, който се изчервява от един бегъл поглед, насочен към него; винаги, когато се здрависваме, дланите му са влажни и горещи и обикновено не се включва в разговора, ако не му отправим конкретен въпрос.  На някои това поведение може да им се стори странно, други да отсекат с една дума, че човекът е темерут или някое още по-цветисто по български определение, а трети да го нарекат просто срамежлив.

Преди да прибързаме с изводите и епитетите, трябва да знаем, че много хора с ниско самочувствие страдат от т.нар. социална тревожност и това им притеснение оказва силно влияние върху целия им живот. Неотдавна в кабинетът ми влезе млад мъж с приличен външен вид, дошъл от малко градче не толкова близо до столицата. Наред с останалите негови проблеми социалната тревожност е била неизбежен спътник на живота му. Социалните му контакти се свеждаха до комуникацията с колегите в службата, посещения при родителите понякога и излизане в местен бар, в който след третото питие тревожността му от факта, че е сам донякъде се изпарявала. Едва тогава бил достатъчно самоуверен, за да опита да се запознае с някоя привлекателна жена или да поговори с някого /тук отварям една скоба, в която да поясня, че жените рядко са заинтригувани от мъж, който ги ухажва в пияно състояние/.

Лично на мен ми действа силно емоционално, когато видя здрав, прилежен и приятен човек с нормални способности във всяка една област да говори и да чувства себе си като недодялан, непривлекателен и неспособен на онова, на което са способни всички останали. Именно тази среща ме провокира да напиша настоящата статия.

alone

Усещанията, за които говоря по-горе обикновено карат индивида да прави лични компромиси и жертви по отношение на малкото приятели, които има; на работното си място и във всеки един друг аспект на живота си. В главата на хората – независимо от пола – страдащи от социална тревожност се въртят идеи за малоценност и незабележителност на собственото Аз.

Ниското самочувствие кара тези хора да смятат себе си за непривлекателни, за безинтересни събеседници и за незаслужаващи внимание. А те всъщност копнеят за това внимание. Доста често социалната тревожност съпътства някакъв друг психически проблем, но се изявява и сама по себе си.

Човекът със социална тревожност може да стигне до там, че да се чувства неловко и да отбягва дори купуването на сутрешния вестник или закуска. Характерно за хората със социална тревожност е, че те се чувстват далеч по-уверени в онлайн комуникацията, тъй като тя им дава усещането за анонимност, а то от своя страна ги прави по-спокойни в разговорите си с другите. Комуникацията с хората на живо ги кара да изпитват чисто физически симптоми като горещи вълни, треперене /видимо и за другите/, главоболие, изпотяване на цялото тяло и задължително дланите на ръцете. Сред останалите симптоми, които те изпитват са големи трудности по време на контактите си с хора и преди това, напрежение и стягане в гръдната област или усещане за недостиг на въздух. Мислите, които се въртят в главата им по време на срещата са свързани с това как ще се представят, как ще ги възприемат другите и какво ще си помислят за тях. Най-често тълкуват жестовете или изразите на другите като насочени лично към себе си, като пренебрежителни и критични. Още по-голямо предизвикателство за тях представлява комуникацията с хора от другия пол. При тези срещи всички гореизброени усещания и симптоми се увеличават и са двойно по-интензивни. Нерядко много жени се оказват впримчени в компромисен брак или връзка, който просто е бил единствения вариант за тях с оглед на притеснението им, че няма да срещнат друг мъж, който да ги харесва или да им обърне внимание. Всичко това пречи на хората, страдащи от социална тревожност да функционират адекватно по отношение на личните си контакти, срещите си с приятели, социален живот. В професионално отношение те доста често остават на едно работно място дълги години наред, дори то да е под тяхната професионална квалификация поради страха и тревожността от нови срещи с непознати хора и адаптирането към нов екип и работно място.

1232131919_26

Неизменен атрибут на човека със социална тревожност е ниското самочувствие, понякога съчетано с ниска самооценка. Причините за ниското самочувствие обикновено се таят в детските години, когато родителското възпитание е уронвало престижа и оценката на детето за самото себе си, а не е било насочено към развитие на способностите на детето и повишаване на увереността му. Детето получава първата оценка за стойността си от отношението на родителя /най-често майката/ и ако майката е била неангажирана, пестелива на внимание, критична или студена, то най-вероятно детето получава сигнали „Ти не си достатъчно важен и достатъчно значим за мен.” Това отношение се възприема от детското съзнание като инструмент за измерване на собствената значимост и по-късно се очаква от всички „други” в живота на индивида, вече като възрастен човек. Ако майката е подала сигнал „недостатъчно значим и важен”, човек започва да възприема себе си наистина като такъв и очаква и от другите такова отношение. Разбира се, не можем да се върнем в миналото и да променим родителите си или тяхното отношение, но можем тук и сега вече като възрастни индивиди да поработим върху промяната на собствените си виждания за себе си и на личните си възгледи и убеждения. На българския пазар е налична много литература за самопомощ и личностно развитие и хората със затруднения в комуникацията или критично ниско самочувствие могат сами да направят много за преодоляване на проблемите си. Ако затрудненията са по-сериозни, помощта на психотерапията би могла да бъде много адекватна. Целта е всеки един от нас да получи шанс да изживее живота си пълноценно и да вземе от него всичко, което му се предлага; другото е задоволяване с онова, което никой не е успял да вземе преди теб и онова, което е оставено на случайността. А пак казвам, срещна ли такъв човек, имам силен импулс да го разтърся и да му покажа онова, което би могъл да бъде. В работата си използвам една приказка за малко прашно камъче, намерено край пътя, което някой държи в ръката си, подхвърля от джоб в джоб и го намира за безполезно, без да знае, че ако мъничко го поизтърка и лъсне, то ще се превърне в диамант – безценен и скъп, желан от всички наоколо.

*В статията се говори за социалната тревожност; да се разграничава от психическото разстройство социална фобия.


Добродетел ли е егоизма? – психологът Лена Лалчева коментира в „Уикенд с Миа Сантова“ по ТВ7

Отдавна сме свикнали да причисляваме егоизма към пороците на човека или по-скоро към неправилния начин на поведение. Дали обаче това разбиране не е погрешно, предвид факта, че всички сме егоисти?

 

В речниците понятието егоизъм е определено така – поставяне на личните интереси над тези на другите; себичност. Противоположното на алтруизъм. Ето и понятието алтруизъм или от латински „друг-изъм“ – готовност да се действа в полза на другите, пренебрегвайки собствените интереси.

 

Наскоро учени доказаха, че егоизмът означава щастие… или поне докато успешно преодоляваме чувството за вина. Въпреки че хората възпитават децата си в доброта и алтруизъм, изглежда човек е по-щастлив, когато просто преследва собствените си интереси. Учените от университета в Пенсилвания обаче забелязали, че хората, които избират подобен път, обикновено трябва да се борят с непрекъснато чувство за вина. Виж видео

 


Колко време пред компютъра ни прави зависими? – един репортаж за Нова тв

Интернет зависимост – Лена Лалчева за Нова тв:

Колко време пред компютърния екран ни води към зависимост и как да забележим сами, ако започнем да прекаляваме. Кои са първите стъпки за прекратяване на зависимостта от компютъра?


ИЗКУСТВОТО НА ЕГОИЗМА

Наистина ли е лошо да бъдеш егоист?

Егоист в ежедневието ни звучи като обидна дума. Доста често го използваме като нарицателно за някого, който мисли само за себе си. В работата си непрекъснато  срещам хора, за които егоизмът е нещо лошо. Хора, които поставят всички изисквания и желания на партньора, роднините, приятелите пред своите собствени и обикновено се чувстват длъжни да постъпват така. Някой ще каже, че това е обичайно, ако искаш да имаш хармонични отношения с околните. Така ли е наистина или има и други гледни точки за егоизма?

Всеки от нас може би си спомня думите на майка си от първите детски години: Хайде, не бъди егоист, дай на сестра си парченце шоколад, тя също е дете…. После същото се получава и с децата на детската площадка – трябва да им даваш играчките си, защото иначе те няма да играят с теб, да поканиш и онова невъзпитано момче на рождения си ден, за да не се чувства изолирано и т.н и т.н. Вече като юноша в автобуса задължително трябва да отстъпиш мястото си на онази не толкова възрастна дама и веднага след това идва момента, в който ти се съобразяваш с приоритетите на партньора си вместо да направиш онова, което на теб ти се иска….

В основата на пренебрегването на собствените желания с цел да угодиш на другите около теб стои начина на възпитание – така са ни учили още от деца. Да постъпваш по различен начин и да поставяш на първо място собствените си желания е егоистично, себично и неприемливо в съ-жителството с други хора. Къде е обаче невидимата граница между това просто да се съобразяваш с останалите около себе си и това да живееш живота си по техните правила и желания?

Обикновено хората се разделят на два типа – хора, които са изключително съобразителни и хора, които изобщо не познават съобразителността. За първите е недопустимо да не се съобразяват с останалите и ако ги попитате защо, веднага ще ви изброят ред причини, които оправдават тяхното сервилно поведение. Така е донякъде, но в действителност това е една сладка и обществено приета заблуда. В основата на това да си съобразителен всъщност стои желанието да получиш одобрението на другите. Веднага след одобрението стои любовта и накрая се крие страха да не бъдеш изоставен и не-обичан. Това са причини, които на пръв поглед бихте отрекли като неверни и абсурдни. Вие не се страхувате, вие просто сте съобразителен, защото така трябва! Така е прието, не можете да живеете само по собствените си желания! И поради всичките ваши доводи в подкрепа на съобразяването понякога се оказва, че животът ви е изцяло подчинен на желанията на другите около вас. Хората, които се съобразяват, до такава степен са подвластни на това да угодят на близките си, че често пренебрегват собствените си желания и стремежи. Склонни са да пропуснат почивката си на море, защото партньорът им е алергичен към слънцето; да спрат да си похапват пица, защото човекът до тях я намира за нездравословна и да започнат да работят в по-малка фирма, тъй като партньорът им страда от прекомерна ревност. Най-често при интимните връзки се получава партньорство между човек, който е силно зависим от съобразяването с другия и човек, който е с по-властна натура и търси някой, който да се съобразява с неговите желания. По-често склонността да се съобразяват се среща у жените и по-рядко при мъжете. Мъжете със склонност към съобразяване обикновено избират по-силни и властни жени и обратното.

Какъв е смисълът обаче да се съобразяваме непрекъснато и във всичко? И какво печелят онези от нас, които не го правят? Печелят това да живеят собствения си живот и да правят онова, което на тях им се иска. Да отидат на кино, щом искат да гледат точно този филм, да прекарват почивката си където те пожелаят и да се развиват професионално именно както те виждат кариерата си. С други думи правят онова, което искат, наслаждават му се и избират сами всичко, което касае техния живот.

Ако всичко това толкова ви плаши, замислете се какво печелите вие, съобразявайки се непрекъснато? Партньорът обича ли ви повече, защото винаги му отстъпвате? Сигурни ли сте, че ви обича точно заради това? А не допускате ли, че понякога се дразни от вашето угодничество, мисли си, че вие нямате никакво собствено мнение и мечтае за някой друг, който поне веднъж ще каже ясно и категорично думата „Искам”? Майка ви ще спре ли да говори с вас, ако й кажете, че този уикенд искате да си починете и ще пропуснете неделния обяд със семейството? Приятелката ви ще се обиди ли, ако й кажете, че вие сте дошли на кино, за да гледате точно този филм и не искате да гледате нищо друго? А възможно ли е в един момент тя да започне да злоупотребява с вас, защото знае, че вие винаги се съгласявате с нея? Някой от всички изброени хора ще спре ли да ви бъде приятел, да ви говори или ще спре ли да ви обича само защото държите на собствените си желания? И ако вие не изпълнявате вашите собствени желания, то от кой очаквате да ги изпълни? Аладин и вълшебната лампа са измислени персонажи, които всъщност се крият вътре във всеки от нас. Искате ли да бъдете Аладин за всичките си приятели и роднини, и да живеете с очакването някой от тях да погали поне веднъж вълшебната си лампа заради вас? Ако вие самите не решите как и кога да си почивате, кой знае по-добре от вас най-добрия начин? Кой е човекът, който толкова добре познава желанията ви, че да ги изпълни по-добре от вас самият? Кой е човекът, който знае какво ви се прави, къде ви се излиза и как искате да прекарате живота си? Кой е Аладин за вас? И нужно ли е да го чакате цял живот, когато можете да извадите вашата вълшебна лампа, да я погалите и да изпълните собствените си желания?


ДИЕТИТЕ НА ТЯЛОТО И УМА. Анорексия и булимия

Обществото и всички медии непрекъснато ни внушават определен начин на поведение и визия. Вследствие на постоянно рекламирания ни модел, все повече момичета искат да имат външния вид на манекените от модния подиум и съпътстващите го внимание и обожание. В тийнейджърска възраст това е често срещано желание и най-лесния начин за постигането му е свалянето на няколко килограма. Кога губим контрола си върху теглото и стигаме до драстични мерки, граничещи с психична болест? Какво се крие зад нереалистичното желание да си все по-слаб и какви са последиците от това върху организма и здравето ни?

В желанието си за абсолютен контрол върху външния вид и теглото, някои хора стигат до убийствени последици, в буквалния смисъл на думата. Анорексия невроза, както е известна в медицинските среди е разстройство, засягащо най-често млади момичета в юношеска възраст и млади жени, но нерядко и момчета и млади мъже. Анорексията се характеризира с предумишлено и постоянно намаляване на теглото, поддържано от самия индивид. С други думи казано, анорексията е едно постоянно гладуване, чиято цел е постигане на “идеална” фигура. Главните причини за развитието на анорексията все още не са напълно изяснени, но има повод да се смята, че наред с чисто психологичните характеристики на личността, някои социални, културални и биологични фактори също допринасят за пораждането на хранителни разстройства. При анорексията болният прогресивно намалява теглото си следствие на нереалистична представа за външния си вид. Налице е постоянен страх от напълняване, контролиран с доброволно гладуване, понякога в съчетание с предизвикано повръщане на поетата храна. При болните от булимия, при които храната замества някакво липсващо удоволствие, се стига до неконтролируамо тъпчене с храна, и последващо освобождаване от поетите калории, най-често отново чрез повръщане. Булимията е синдром, характеризиращ се с повтарящи се пристъпи на преяждане, при които мисълта на болния е изцяло контролирана от контрола на телесното тегло. Болните от анорексия и булимия използват различни начини за освобождаване от погълната храна чрез диуретици и разхлабителни медикаменти и често са невероятно изобретателни в това. Контролът на телесното тегло обикновено се съчетава с изтощителни физически упражнения и отказ от висококалорични и богати на мазнини храни. Обикновено болните не признават ниското си тегло за медицински проблем, дори и когато стигат до колабиране, вследствие на изтощението на организма си.
Тези две заболявания са изключително опасни за здравето и живота на болния и за лечението им е наложителна съвместната работа на диетолог, психолог и медицинско лице. Диетологът се грижи за физическите характеристики на разстройството, докато психологът поема онази част от проблема, която се корени в начина на мислене на болния. При булимиците тъпченето с храна обикновено идва да замести някой процес, който липсва в живота или е липсвал в детските години на болния. Натрапчивия страх от напълняване при хората с анорексия и булимия, обикновено е резултат от личната нереалистична представа за външния вид и ниската самооценка на индивида. От психологическа гледна точка, хората развиващи анорексия или булимия са свръхкритични към себе си и в определени области са склонни към перфекционизъм. Доста често заедно с хранителното разстройство се появява и депресия или някои нейни симптоми и честа промяна на настроението. Сред външните признаци, които забелязват околните, освен драстичното намаляване на теглото са и влошаващите се резултати в училище или на работа. При някои болни следствие склонността към перфекционизъм, този спад е възможно и да не се забележи. Прекъсване на контактите с приятели, колеги, съученици, както и влошаване на отношенията в семейството са част от социалните последици на хранителните разстройства.
В най-тежките случаи на анорексия и булимия може да се стигне до самонараняване и опити за самоубийство, вследствие на изкривеното виждане на теглото и личността на болния. По отношение на физическите и здравословни проблеми на непълноценното хранене, болният развива хипотермия, анемия, смущения в ендокринната система и спиране на менструацията при жените. Понижената функция на имунната система, като резултат от постоянното недохранване води до отпадналост, главоболие, недостиг на различни вещества в организма, рушене на зъбите, косопад и чупливи нокти.
До преди няколко години се смяташе, че непрекъснатите диети водят до появата на хранителни разстройства като анорексията и булимията. Към настоящия момент учените намират доказателства, че склонността към хранително разстройство е предварително условие за използването на драстични методи за намаляване на теглото. Обикновено причината за появата на хранително разстройство е строго индивидуална и може да се търси в детските години на болния или в неговите междуличностни отношения към настоящия момент. В повечето случаи на хранителни разстройства преди отключването на заболяването болният е страдал от прекомерна тревожност, свързана с междуличностните му отношения. Желанието да отслабне се появява като мираж, че след това ще бъде по-щастлив, по-обичан, по-харесван от останалите или от някой конкретен човек. Често със започването на гладуването и преди задълбочаването на тревожните симптоми, болните от анорексия получават положителни отзиви за външния си вид от приятели и познати, което затвърждава убеждението им, че възприетият от тях режим по отношение на теглото наистина им помага да бъдат по-щастливи. Утежняващ за заболяването е и факта, че болните от хранително разстройство доста умело прикриват начина си на хранене или липсата му. В повечето случаи близките твърде късно забелязват развитието на болестта и то в момент, в който болния се нуждае от спешна медицинска намеса и вече е застрашен живота му.
Лечението на хранителните разстройства е много труден и продължителен процес. Дори и след възстановяването на болния, след известен период анорексията и булимията често рецидивират. Ако имате близък, който страда от анорексия или булимия, е наложително веднага да се потърси медицинска помощ, без значение дали у болния има мотивация за промяна и оздравяване или не. Съчетанието на компетентна и професионална помощ от психотерапевт и диетолог, както и навременното откриване на опасните симптоми на анорексията и булимията гарантират връщането към здравословен начин на живот и нормално тегло.

* Тази статия има информативен и образователен характер. Тя по никакъв начин не може да замести консултацията със специалист.