Лена Лалчева - психотерапевт

психотерапия, консултиране, индивидуална и групова терапия За записване на час 0877 07 39 36; 0889 07 39 36

Browsing:

Tag: училище за родители

Как да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели

Да създадем живот пълен с мечти. Мечтите стават цели.

 

Като родители, ние осъзнаваме огромната значимост на нашето поведение  и отношение върху бъдещето на детето. От нас зависи не само физическото му оцеляване през първите години, но и цялото му бъдещо развитие и реализация в живота. Всеки от нас иска най-доброто за детето си, и през повечето време всеки от нас прави най-доброто, на което е способен като родител. Докато вървим по този път заедно с децата си обаче, допускаме една съществена грешка, която остава незабелязана. Ако искаме най-доброто за детето си, тогава защо в речника ни през първите години от живота му преобладава думичката „Не”. Не, не можеш да сипваш вода в кофичката с пясък. Не, не може да смесваш брашното със сок от ябълка. Не, не е разрешено да играеш с пластмасовата чаша, намерена на площадката пред блока.

lego

Животът на детето през първите му години е изпълнен с „Не-та”, със забрани и с неща, които не трябва да прави. Разбира се, има предмети и дейности, които са опасни за него, но защо не заменим не-тата с да. Едно от основните знания, които се преподават при работа с деца с хиперактивност и дефицит на вниманието е да казваме на детето това, което трябва да прави, вместо онова, което не трябва. „Моля те, ходи!” вместо „Не тичай!” например. Същото можем да приложим при всяко едно дете. Дори трябва! Думичката „Не” и отрицанието обикновено засилват интереса към забранената дейност или предмет и провокират любопитството на детето именно към забраненото. Насочването на вниманието към желаното и разрешеното няма да засилят интереса към забраненото, а ще насочат вниманието му в нова разрешена посока. И това е само една допълнителна полза. Основното е, че ние спираме със забраните. Онова, от което детето ни се нуждае за да стане един активен и деен възрастен е „Да”.

20409576-happy-kid-playing-with-toy-airplane-against-blue-summer-sky-background-stock-photo

Когато моят син види самолет /а всички деца се взират с вълнение в оставящите дири в небето самолети/, обикновено пита „Мамо, аз може ли да се кача на самолет?” Моят отговор е: Когато пораснеш, можеш дори да станеш пилот на самолет. Първият път чух: „Наистина ли? И аз да го карам?” Да, наистина. Можеш да станеш всичко, което поискаш. Можеш да караш самолет, кораб или дори совалка и да се качиш с нея на луната. Синът ми ме гледа въодушевено с блясък в очите и предполагам, че в съзнанието му се оформят красиви идеи как може да се качи на луната или на някоя звезда. Разбира се, мечтите при децата се променят. След една или две години ще ме попита как може да стане капитан на подводница, треньор по плуване или актьор. Миналата година искаше да бъде рокер и да кара мотор. И ние трябва да подкрепим всяка такава идея. Защото именно нашето разрешение или забрана карат детето да мечтае. А всяка една мечта рано или късно се превръща в цел.

 

Повечето малки момченца се впечатляват от камионите за смет, с които се почистват контейнерите. Толкова са големи, цветни и се различават от всички други камиони. Или от цистерните за горива или бетоновозите. Без съмнение, ако сте родител на момче, ще ви се наложи да чувате, че когато порасне голям, вашият прекрасен наследник ще кара такъв камион. Вие ще направите ужасяваща физиономия към таткото и ще започнете голяма реч как шофьорите на такива камиони стават по тъмно сутринта, колко мръсни и прашни се прибират вечер и как това не е работа за детето ви. Единственото, което детето ви ще чуе обаче, ще бъде „Не, това не можеш да го направиш”. То ще чуе, че вие не одобрявате едно негово желание, значи не одобрявате него самото. Ако често се налага детето ви да чува това, може и да повярва, че нищо от това, което иска не е приемливо за вас. Или че не може да го направи. А ние искаме детето ни да вярва, че може всичко.

Когато детето прави къща на средата на хола и е затрупало уютния ни дом с възглавници и столове, ние обикновено нямаме търпение всичко да приключи и обясняваме, че това са възглавници за дивана, а не са тухли или стени. Във въображението на детето то е строител, а това са материалите му, с които строи прекрасни големи сгради. Оставете го да мечтае, едни ден наистина може да стане архитект или строител и да проектира и построи голяма сграда. От вас се иска само да позволите малко безпорядък в хола и да не казвате „Не”.

Същото е и с раздробяването на новата играчка на малки парченца. Във въображението си детето ремонтира новата кола. То не я чупи. Ако смесва сол със сладко от ягоди и въодушевено обяснява как ще стане главен готвач когато порасне, а вие го виждате като мениджър в голяма корпорация, не изпадайте в ужас. Това е само едно желание, което понякога трае 3 минути,а понякога 3 месеца. Истинската професионална ориентация идва едва в юношеските години, а доста често и след това. Единствено спортистите, музикантите и различните творчески професии изискват толкова ранна ориентация и тя рядко е осъзнато желана от самото дете. В повечето случаи родителите са тези, които насочват детето към подобно поприще, докато то още е съвсем малко.

Ако сте родител на момиче, може да чуете, че иска да стане детегледачка, защото й харесва да бута количката на малката си кукла или да й подава биберона и да сменя дрехите й. Може да се изненадате, че малката ви принцеса иска да стане фризьор, защото много обича да прави плитки с найлоновата коса на куклите си. А вие мечтаете тя да стане балерина или лекар. Не казвайте „Не”. Оставете детето да мечтае, защото за него е важно да знае, че може да прави всичко, което поиска. Именно осъзнаването, че всичко е възможно кара децата да вярват в собствените си стремежи, повдига самоувереността им и отваря пред тях необятни възможности. Как едно дете да вярва в себе си и да е убедено в успеха си, ако ние винаги сме казвали „Не”?ballet-shoes-for-children

Именно нашето „Да” подсказва на детето, че първо: възможно е да постигне всичко, което  поиска. И второ: ние вярваме в неговите възможности. Ако най-важните хора вярват в твоите възможности, това не означава ли, че ти наистина можеш да го направиш? Именно това е, което трябва да предадем на децата си – вярата във възможностите им. Останалото ще го направят те самите, когато пораснат. А дотогава ние трябва да изтърпим всички строителни и готварски умения в хола или кухнята си, да подкрепяме мечтите им, дори и когато те са абсурдни и да покажем на децата си, че всичко е възможно. Че те могат всичко. Защото наистина е така.

 


Възпитание чрез моделиране на желаното поведение

Да възпитаваме чрез показване на желаното поведение

 

„Синът ми е на 4 г. Изключително будно и любознателно дете, чието поведение граничи с палавост и непослушание. В детската градина е наказван по някаква причина почти всеки ден. Понеже се притеснявам тези наказания да не смачкат темперамента му и да не започне да се чувства винаги лош и да възприеме за себе си такова мнение, всячески се опитвам да го накарам да слуша учителките и да изпълнява казаното от тях. Това продължаваше почти цяла година и опитвах с мотивиране на доброто поведение чрез награди, с елиминиране на непослушанието чрез наказания, чрез лишаване от любими дейности и предмети.
images-2

Нищо не помагаше. Лутах се между безсилието, мотивацията, гнева към учителките, които не успяваха да намерят подход към детето ми, спорадични разговори с тях и постоянни обсъждания на тази тема вкъщи с таткото. И двамата бяхме много гневни на учителките, които налагаха наказания заради това, че синът ми тича на площадката за игра на двора. Възкликвахме негодуващо: А къде, по дяволите да тича детето, ако не навън?!? Що за безумни правила да не разрешават на децата да тичат на воля? Отделно от това имаше други недоразумения в градината, които не ни харесваха, но нямахме избор – примирявахме се с тях, след мърморене, негодувание и обсъждане вкъщи. Докато се чудех как да накарам сина ми да слуша учителките, един ден ми просветна, че той не ги слуша, защото не ги смята за авторитети и за важни фигури. Как да се вслушваш в правилата на някого, който не играе никаква роля за теб? Замислих се… Откъде беше научил това поведение сина ми? Какво му пречеше да гледа на учителките като на авторитетни фигури? Учудих се на прозрението, което ме осени, защото цяла година си блъсках главата да съумея да го накарам да слуша в градината. Да слуша кого – фигури, които майка му и баща му вкъщи осъждаха всеки ден; фигури, срещу чийто правила ние с татко му всеки ден негодувахме, мърморехме и критикувахме. И в заслепението си аз очаквах детето ми да слуша учителите, които аз самата пред него критикувах ежедневно. Защо са ми казали за тържеството в последния момент? Защо не изпращат сина ми до вратата, а го пускат сам да излиза? Защо госпожата е казала, че трябва да му купя обувки с лепенки? Тя ли ще решава какви обувки да купувам на детето си? Защо наказват детето ми толкова често? Посланията на всички тези мои реплики достигаха до сина ми като: Учителките не са прави. Те нищо не разбират. Те не си вършат работата. За какво са сложени там? И очаквах да накарам сина си да прояви уважение към две фигури, които аз самата не зачитах. А цяла година се чудех какво да предприема и къде бърках. Когато открих тази основна грешка, ние с таткото променихме коренно поведението си. Вече не си позволихме да поставим думите или решенията на госпожата под съмнение пред детето ни. Всеки път, когато госпожата е казала нещо, ние го приемахме като закон и давахме посланието: Щом госпожата така казва, значи е така. Отне ни малко време, но постепенно синът ни започна да променя поведението си в градината. Вече госпожите бяха авторитетни и важни фигури, които винаги знаеха най-добре и мнението им беше важно. И за нас, родителите, и за него.
story-time-is-important

 

Съжалявам само, че ми отне толкова много време да разбера, че всъщност ние бяхме тези, които бъркаха в поведението си. Колкото и да се стараех да накарам сина ми да уважава учителките си и техните правила, той нямаше как да го направи, докато вижда, че аз самата – майка му – не ги уважавам и не ги зачитам.“

Това са думите на една майка на 4 годишно дете. Тя сама – по трудния начин – с метода проба и грешка е стигнала до извода, че децата не слушат думите ни, а имитират нашето поведение. Не може да увещаваме детето си да бъде добро с околните, ако вижда, че ние се отнасяме пренебрежително към нашите познати и останалите хора. Наблюдавам поведението на близки родители и деца около мен. При родители, които не играят от един отбор и не се вслушват в мнението на другия, а са по-скоро единични играчи, детето е темпераментно и не зачита правилата вкъщи. При родители, които често крещят и са лесно избухливи, детето също отвръща на дребния дискомфорт с прекалена емоция и понякога агресивно.  При родители, които са отзивчиви и винаги поставят нуждите на другите пред себе си, детето се учи на толерантност и дори прекалена сервилност към другите. Известен е вица, при който таткото казва на детето си да не лъже, и в същия момент моли майката да каже на приятеля му по телефона, че не е вкъщи. Двете послания са толкова противоположни, че детето автоматично възприема само посланието от действията на бащата.

На всички родители, които се оплакват от проблем в поведението на децата си казвам следното: Децата не се раждат с проблеми.

Ние, родителите, създаваме емоционални и поведенчески проблеми у децата си с нашето поведение и отношение спрямо тях самите, спрямо другите и спрямо света като цяло. Тревожните майки дават на детето усещането за постоянна тревожност и очакването, че светът е опасен и всеки момент може да се случи нещо лошо. Майката, която живее с убеждението, че животът е трудна работа, дава на детето си посланието, че наистина е така и детето израства като възрастен, който знае, че животът е постоянна борба. Таткото, който не уважава родителите си, не бива да се учудва ако неговия син, когато порасне не проявява уважение към баба си и дядо си. Любимият ми пример е с човек от семейството, който родителите не харесват и не уважават. Детето, дори и на 1 година започва да избягва този човек – интуитивно, дори и без родителите да са коментирали това вкъщи, детето усеща поведението и отношението на родителите към третия човек и започва да прави същото поведение спрямо него. Майката, която не зачита мнението на таткото и го омаловажава, наблюдава в детето си същото неуважение спрямо бащата. Майката, която постоянно мърмори, че таткото трябва сам да подрежда вещите си и да не разхвърля из къщата, но въпреки това непрекъснато върши всичко сама, не може да очаква от детето, че то ще уважи молбата й да подрежда само играчките си. Децата виждат в нашето поведение докъде могат да стигнат те самите и го правят. Виждат какви граници поставяме на себе си и на околните и знаят докъде могат те самите да нарушат тези граници.

Това е статия, която трябва да бъде прочетена и от татковците. Важно е и двамата родители да моделират собственото си поведение по начин, който да формира едно желано поведение у детето. По този начин ще бъдат избегнати всички бъдещи емоционални и поведенчески нарушения или проблеми, които доста често формират личността на малкото дете за цял живот. Опитите само на единия родител да дава подходящи послания с постъпките си също би бил ефективен, но противоречивият маниер на двамата родители ще формира противоречиво държание и у детето.

Именно затова е толкова важно какво показваме на детето си с нашето собствено поведение. Както в първия пример майката разбира, че тя самата проявява неуважение към учителите на детето си и то копира нейното поведение, така и за всичко друго можем да си зададем въпроса: какво в моето поведение кара детето ми да постъпва по някакъв нежелан начин?

 


Зона за родители: Възпитание без унижение

Да възпитаваме, без да унижаваме детето

Днес ще разгледаме друга често срещана грешка при отглеждането и възпитанието на детето – а именно унижението, което родителите неволно причиняват, понякога без дори да разбират за това.

parents

Доста често след поредната пакост, която малкият човек направи вкъщи, ние укорително размахваме пръст и с назидание напомняме за случилото се поне още няколко дни. Разказваме на другите майки на детската площадка, на роднините и приятелите по телефона и на съседите пред блока как малкият ни палавник е обърнал цяла чиния със спагети в ресторанта или е разлял мляко върху току-що сложените чаршафи на леглото. Как сме потънали в земята от срам пред сервитьора и повече никога няма да стъпим в това заведение. Още по-лошо е, ако разказваме на всички, че „Ето, нощес пак се изпусна в леглото….“ и „Как може Диди от 3тия етаж да пишка на гърне, а ти – големия батко, да не успяваш!“

Друг вариант на унижението е когато на парти по случай рожден ден на приятелче, вашият малчуган не иска да отиде сам в залата за игра, сгушил се е във вас и не ви оставя на мира, а вие отегчено натяквате: „Как всички други деца си играят сами, само ти не се пускаш от полата ми… Отиди при децата, няма да те изядат!“ Веднъж на детската площадка, когато всички деца ядаха сладолед чух една майка да отговаря на всеослушание: „Ники е наказан и затова няма да яде сладолед“, докато синеокия Ники стоеше до нея, гледаше тъжно и очичките му се напълниха със сълзи. Ники знае, че е наказан и че е направил грешка – няма нужда да го оповестявате пред всички. Това звучи като: „Вижте Ники колко е лош, заради лошотията си сега няма да получи сладолед.“

Всяка от горепосочените реплики от страна на родителя унижава детето пред останалите хора. Докато ние си мислим, че то си стои кротко до нас и не обръща внимание на разговорите ни с другите, детето всъщност попива всяка информация и тя му въздейства. Когато публично съобщаваме за белите, които то прави, ние всъщност публично заявяваме колко палаво, непослушно и разочароващо е детето ни. Ако вас ви критикуват пред всички колеги, как ще се почувствате? Ето така се чувства и детето ви, докато вие се оплаквате, че всяка нощ той или тя се напишкват в леглото.

o-mother-and-child

Всеки път, когато критикуваме детето си пред други хора, оплакваме се от него или споделяме за нещо, което ни тревожи във връзка с детето ни в негово присъствие, ние всъщност даваме посланието на детето си: Виж колко си разочароващ и аз искам всеки да го знае. Ние всъщност му казваме: Аз не съм доволна от теб! Не искам такова дете! Искам друго – послушно, кротко и добро дете – което не разлива мляко, държи се добре в ресторанта, успява да кара триколка от първия път и е родено, научено да пишка в тоалетна чиния. Всичко това кара детето да се чувства недостатъчно добро, проовалило се и лошо. Въздейства върху самочувствието му пред другите хора, върху самооценката му и оказва влияние върху развитието му в бъдеще. Ако ние действаме по този погрешен начин, можем да очакваме след известно време детето ни да стане твърде плахо и неактивно с останалите деца или обратно – агресивно и доминиращо на всяка цена. Първото е следствие от ниската самооценка и води до липса на активност, страх и тревожност дали няма да направи нещо погрешно /отново/, което да доведе до оплаквания и натяквания от майката; второто – агресивното поведение – ще бъде отговор на критикуването и унижението от страна на родителя: така или иначе аз все съм лошия, нека наистина да бъда лош, за да съм първи /най-добър/ поне в нещо, дори и това да е лошото поведение.

За да не допускаме тази грешка е нужно да се държим с детето като с отделна, самостоятелна личност. Да окуражаваме доброто му поведение, а не да критикуваме и натякваме лошото. Да го хвалим пред всички останали, и да оставим забележките за насаме, и то еднократно. Не е нужно на всеки 20 минути да напомняме, че то вече веднъж е разляло сок на пода и сега няма да му даваме да сервира чашата си, докато не се научи да не разлива. Похвалата пред другите хора, направена пред детето, му казва: Мама се гордее с мен! Мама се радва, че аз съм най-доброто дете! За мама аз съм най-добър, красив, умен и т.н. Кое дете няма да иска да зарадва мама отново с добро поведение, ако вижда колко е щастлива мама от това? Окуражаването и похвалата могат да стимулират желаното поведение у детето, докато критиката ще стимулира лошото поведение.

Често срещана грешка в детските заведения – градини и ясли – е наказването на децата. Отделянето на детето от групата, на самостоятелно столче извън кръга за игра, всъщност му въздейства като висяща на врата табелка „Аз съм наказан“. „Аз съм наказан“ се превръща в „Наказан съм, защото правя лоши неща“, което детето чува като „Аз  съм лош“. Всичко това, ако се случва регулярно, кара детето да усвои за себе си мнението, че то наистина е лошо. От там нататък за него не остава нищо друго, освен да затвърди това мнение. Щом всички ме смятат за лош, значи наистина съм такъв.

Виковете и натякването вкъщи също въздействат на детето унизително. Не е нужно след като детето е разсипално брашно по целия кухненски плот или е изпръскало със сок чисто новата ви риза да крещите: „Виж какво направи! Не те ли е срам?!?“ Репликата „Не те ли е срам?“ показва на детето, че трябва да се срамува от постъпката си. Че тя е нещо много лошо и че то е достойно за срам заради нея. Всъщност разливането на сок е нормално за децата, които все още нямат изцяло развита моторика и координация на движенията. Ако не искате детето ви да разлива сок, трябва да му дадете специална чаша или вие да му държите сока. Във втория случай детето няма да се научи да държи чашата си само и ще очаква от вас да го правите вместо него до постъпването  в детската градина, така че това не е добра идея.

Уважавайте детето като самостоятелна личност – не го унижавайте пред другите или насаме, не отговаряйте вместо него, ако то може да говори и не взимайте решения, които то само може да вземе. Не разгласявайте грешките му на всеослушание, не го критикувайте пред други хора, не му лепвайте етикета „Аз съм лош“. Ако искаме да накараме една птица да лети, трябва да я учим да разпери крилата си, а не да ги подрязваме. Всяка критика всъщност подрязва крилете на вашето дете; всяка похвала го прави все по-уверено и му дава самочувствие.